[manic street preachers - time ain't nothing]

Опитвах се да различа неясните гласове, но с всяка секунда те се отдалечаваха и накрая просто отворих очи. Събудих се на 1ви януари малко след 13 ч. и първото, което срещна погледа ми беше снежното и заледено Велико Търново през малкия прозорец до мен. Годината започна със слънце и разтапящ се сняг наблюдавани като през снимка. В този момент като че ли знаех какъв е моят new year’s resolution, но някак си не можех да го изразя с думи.

 The years go by so fast, let’s hope the next beats the last.

It seems to me that if you place music (and books, probably, and films and play, and anything that makes you feel) at the centre of you being, then you can’t afford to sort out your love life, start to think of it as the finished product. (…) Maybe we all live life at too high a pitch, those of us who absorb emotional things all day, and as a consequence we can never feel merely content: we have to be unhappy, or ecstatically, head-over-heels happy, and those states are difficult to achieve within a stable, solid relationship.

Най-после в ръцете ми попадна High Fidelity на Ник Хорнби и останах усмихнато поразен от някои неща. Когато прочетох горния цитат, имах чувството, че някой казва с прости думи мисъл, която години наред е била в ума ми без никога да съм я изричал. Не че страстта ти към нещо задължително те спира или ограничава, но сякаш те кара да намираш сивото не между черното и бялото, а в черното и бялото. Задълбаваш в двете крайности и може би понякога изпускаш важното от пространството между тях, а то често е най-отрезвяващото, най-приземяващото.

Книгата ме замисли и сборните дискове (все още не съм прочел „Любовта е сборна касекта“, а сигурно ще е чудесна) – въпреки че е нещо, което рядко съм правил, чувството да подреждаш нещата така, че да имат специален смисъл сами за себе си, за теб и за някой друг, ми е много близко до начина, по който понякога подреждам песните по партита на Indioteque.

Btw, много ме забавляваше онзи момент, в който Роб разказва за движенията на редовните посетители и как изведнъж след цяла вечност разглеждане, дръпват плоча, на която са се спряли в началото, защото това е бил резервният им план, ако не намерят това, което търсят. Същият съм.

Всеки път, когато се почувствам уморен от това, което правя и мисля, когато усетя болка в кокалчетата на пръстите, когато въздухът преминава малко по-трудно през ноздрите, си спомням, че все още не съм минал половината от пътя, по който трябва да мина до…не знам къде, просто знам, че е някъде там. Звучи ми повече мотивиращо, отколкото демотивиращо, въпреки че напоследък се опитвам да снишавам очакванията си към определени неща. Но в следващия момент си взимам думите назад, тъй като точно това снишаваше превърна много хора от вдъхновени в карикатури, изгърбиха се в опитите да видят къде са другите, за да не се почувстват сами. А в определени моменти трябва да си сам без да се страхуваш от това.

i’ve got the spirit but lose the feeling
i’ve got the spirit but lose the feeling
feeling
feeling
feeling
feeling
feeling
feeling
feeeeeliiiiiing.

Започнах го. Най-сетне. След доста фал-стартове. Намира ме в странен момент, тъй като е последното, което е практично да захващам. Интересно е, че едно е да искаш да го направиш, съвсем друго e да имаш нужда от него. Междувременно се заформя и един друг проект, леко воайорски.

Опитвам се да не давам твърде много пространство на обезверението, въпреки че присъствието му е напоследък постоянно. Напоследък чувствам същата затиснатост, която ме преследваше във Варна преди няколко години. Като червена светлина, която крещи „промяна“.

Наскоро бях за няколко дена в Рим, където всякакви хора от всички раси не показват никакво притеснение един към друг. Час след като пристигнах се отправих към концерта на Tuxedomoon и по пътя веднага усетих, че има нещо по-хладно във въздуха, най-малката възможност за най-малкото възможно различие се превръща в конфликт и по някакъв садомазохистичен начин на хората това им харесва. След това дойдоха новините за протестите, еквивалентни в проявите си на това да съблечеш гол психичноболен човек, да го набиеш и да си мислиш, че така ще се оправи. За няколко дена ми беше чисто физически по-лесно да се усмихвам и да бъда мил с всички наоколо, сега отново е с една-две идеи по-трудно.

Но има ли смисъл тези мисли, сравнения, съпоставки? Защо да оставяш местното да упражни натиск върху теб, след като душата ти вече е отдадена на нещо по-универсално, един вид сам се връщаш назад. Може би е полезно понякога да оставиш очите си затворени. Широко затворени.

В момента много моменти на хвърлен труд изглеждат като писма в бутилка, запратени в океана от другия край на света. Но все пак – те някога ще достигнат до някого. Ако разбира се бутилката не се разбие на парчета във вълните.

Отворих тетрадката с твърди корици и написах най-искреното изречение, което можех да напиша. Трябваше да започна с нещо, което е напълно истинско, в което няма никаква метафора, никаква препратка, в което всяка дума да съществува единствено в рамките на смисъла си.

Няколко месеца по-късно самоуверено го зачеркнах, макар и да знаех, че не е правилно човек така да показва така собствените си колебания пред самия себе си. Не би трябвало сянката, която пада върху настоящето, да се разпръсне и към миналото. Съзнавах това, но все пак откъснах листа. Със смачкването му се замислих, че това първо изречение не беше напълно откровено, но когато съм го писал не съм знаел това. Все пак може би част от мен е знаела за това – така и не последва второ.

*

С Belong на The Pains of Being Pure at Heart и Battle For The Sun на Placebo в слушалките за трети пореден ден изминавам пътя от центъра до Бъкстон. Спирам на разни места без особена причина, а цигарата често се захвърля несъзнателно с края на песента. Спрях за малко пред Три Уши и в червената светлина в стълбището припознах едно не изчезнало, но позабравено чувство. Все едно някой ти показва стара снимка на приятели, с които до днес си в контакт, но се досещаш откъде и защо е започнало всичко.

Така и не успях да си наложа спортни навици, но от време на време имам нужда да ходя пеша и то за дълго. Сякаш по време на вървенето се отделяш от някакви неща, които остават зад теб или просто заемат едно по-подредено място в ума.

*

Опитвам се да предвидя, но не мога. Опитвам се да вложа опита, всичко научено от сблъсъците на гледни точки, от срещите с всякакви характери хора, в някаква схема, но когато се достигне до връхната й точка, тя се разпада като построена от клечки.

Простите думи на Роджър Уотърс „трябва да продължаваме да пишем по блоговете, в Twitter, да комуникираме, да обменяме идеи“ звучат много правилно, тъй като всеки позитивен коментар, всяко споделяне с приятели, че нещо някъде по някакъв начин се случва, спомага то да продължи. Забелязал съм, че хората не осъзнават силата на подкрепата си. Щом нещо си съществува без тяхна намеса, защо да го обсъждат?

*

Отдавна имам идеята да напиша отново нещо тук. Може би за моментите, когато се прибирам без да мога да приема повече в главата си, но усещам нуждата за още. Когато не мога да заспя, защото мозъкът не иска да пусне тялото. Или за приятната пияна застоялост на Витошка, когато се връщам в малките часове след като с Моникс сме разисквали поредната песен. Или в моментите като този, когато Deftones изсмукват каквото черно е останало на дъното.

Мисля, че една от основните разлики между сега и преди, е че не мисля дали съм щастлив, дали не съм, дали мога да съм, доколко съм, защо това е така, защо не е по друг начин, дали някога ще има такъв. Просто се действа, минава и оборотите не се свалят, колкото и понякога да си мислиш, че частите в теб се чупят, тъй като умът и погледът се разширяват с всичко, което усетиш, всичко, което премине през теб и ако си с правилната настройка, усещаш го…

Не знам дали е проклятие или късмет. Чувството да не можеш приемеш нищожността си, да продължаваш да дълбаеш в някакъв вътрешен егоцентризъм, да мислиш, че в твоите ръце е оста на земята. Чувството да усещаш недостатъчност и че си захвърлен в най-прашния ъгъл, да свикнеш с това, което е наоколо, когато го опознаеш.

Никога нищо не е достатъчно и границите на околното все по-ясно се виждат. Какво ли има зад тях и кога ще е прекалено късно, за да се отиде отвъд тях? Все пак с времето са ни нужни все по-големи вътрешни сътресения, за да се впечатлим от каквото и да било.

Светльо: “Автопортрети в пламъци” е до голяма степен продължение на идеите от “Завръщането на лудостта”, както в лиричен, така и във визуален план. Няма някаква строга концепция зад това, което направихме с Драго. Единствено инстикти и интуиция.

Но с измислянето на заглавието, реших, че трябва да става въпрос за истински неща. С което за първи път наруших запечатания от “Пухеният” принцип, че който пише за себе си, не може да пише за нищо друго. И не че това е за мен, но става въпрос за мисли, които са се явили наистина, оставили са определени впечатления, водещи до конкретни мнения.

За разлика отпреди, този път текстовете не са нахвърлени набързо, а редактирани с месеци. Дотолкова, че примерно в “Искреност” няма нито една запазена дума от първоначалния й вариант от края на 2009-та. Все още не съм сигурен как тези неща трябва да се наричат, дали са поезия, дали са някаква проза в стихове, дали са част от нова тенденция или изглеждат остарели. Но по-ясно знам какво искат да (по)кажат или ако някой някак си ги усети като писани за него, то най-важното е направено.

“Автопортрети в пламъци” е това, което се крие зад превзетото заглавие – моментни представи за света, които съм счел, че би било неправилно да завършат просто като статус в Twitter примерно. Чета текстовете за хиляден път и дори сега ми е трудно да кажа дали ми харесват, дали са изпълнили напълно потенциала си. Може би защото веднъж завършени, вече не са мои.

Драго: Нещата, които правя много често са без конкретна концепция. Когато преди няколко месеца прочетох “Автопортрети в пламъци” много харесах някои от стиховете и знаех, че този път престоят на червена светлина ще е предизвикателство.

Използвах най-обикновена четка за рисуване, за да проявя някои от хартиените копия. Друга част от снимките заснех без фотоапарат, само с картонена кутия или пък накрая оцветих в кафе…изборът ми да работя със стари филми и хартия, обикновено с изтекъл срок на годност от десетилетия носи една приятна несигурност от това какво ще изплува във ваната.

Също като онова усещане, когато докато четете и се чудите какъв ще бъде следващият ред/стих…

Автопортрети в пламъци: (download)
01. Искреност
02. София
03. Живот в бели петна
04. Сълзи от взиране
05. Те са вътре в теб
06. Омагьосан кръг
07. В тишината
08. Освободеният
09. Проклинати прераждания
10. YIAMX?
11. Намерен
12. Следите, които си оставяме
13. Ангел с черни рога
14. Листата на надеждата
15. Сега ще разбера

Ретроспекция:
Обезкостяване (2008)
Завръщането на лудостта (2009)

Преди 1-2 години си купих едни дълги и тънки пури, които уж пазя за специални случаи. Много такива се случиха, но все забравям да ги отбележа за себе си по този начин. Случайно намерих кутията в едно чекмедже и се сетих, че всъщност няма нужда от особени ритуали. Запалих една с мисълта просто да отбележа този момент, в който всичко е добре. Или поне когато не мисля твърде много. Дори още не е твърде горещо.

За някои неща е нужна известна дистанция, за да бъдеш сигурен дали наистина са били такива, каквито са изглеждали. Затова изчаках/прекарах в сън 1-2 дена, докато дойде правилният момент да включа фотоапарата, да прегледам клипчетата от концерта на No Age, Handsome Furs и Котки под коли, и си позволя да подредя спомените.

Всъщност няма много какво да добавя към това, което Алексей от Handsome Furs вече написа за преживяванията им в София. Всъщност мога, тъй като рядко съм се смял толкова, но най-важното е, че тя и Дан са не само едни от най-отворените към света хора, които съм срещал, но бих ги нарекъл дори вдъхновяващи с начина си на живот и невероятните ситуации, в които са попадали, до една достойни за книга. На концерта те изпълниха шест песни от новия си албум и някои от тях носиха точно тази we vs. the world сила, която те излъчват като личности. Уви, престоят на No Age беше твърде кратък, за да видят и усетят нещо повече от България, но предполагам дивият сблъсък между настроението на публиката и музиката им е компенсирало това поне частично. Надявам се в нея да е имало хора, които да са усетили креативността на тези групи и да са се замислили дали не могат да постигнат нещо подобно със своята музика като атмосфера и положение – защото No Age и Handsome Furs бягат от някои уж задължителни догми на популярната музика, но те не са ъндърграунд.

Бяха два невероятни дни, изпълнени с притеснения, бързане, смях, сърцебиене, падащи батерии, променливи уговорки, внезапно празни чаши и цигарени кутии. И колкото шизофренично да беше, нямам против да се случва отново и отново, защото завършва със спокойствие. Винаги краткотрайно, тъй катo не след дълго започваш да се чудиш какво следва.