Ричи Едуардс

„…i don’t mind the horror that surrounds me…such beautiful dignity in self-abuse i’ve finally come to understand life through staring blankly at my navel…“

Когато говоря за Елиът Смит често казвам, че той е от хората, на които съдбата е отредила много страдание и много вътрешна красота, която да не може да бъде изразена с прости думи. Думите могат да бъдат изразени единствено чрез таланта им. Това е в сила и за Ричи Едуардс.

На 1-ви февруари 1995-та ритъм китаристът и основен текстописец/идеолог на Manic Street Preachers напуска хотелската си стая и изчезва завинаги. Точно преди първото американско турне на уелската група, точно когато всички са мислели, че проблемите с депресията, (публичното) самонараняване, алкохолизма и анорексията са отминали. Догадките за това какво се е случило и защо се е случило са многобройни, а вярата, че Ричи не е мъртъв продължава да живее. Подобно на личности като Сид Барет, Джим Морисън, Иън Къртис, Елиът Смит, Джеф Бъкли, реалността и фантазията вече са прекалено омесени понятия, за да приемам каквото и да е като сигурно. Последното зрелище за медиите се развихри, когато преди година и половина на един от соло концертите на Джеймс Дийн Брадфийлд се появила жена, която крещяла, че притежавала снимка на Джеймс и Ричи, правена след изчезването му.

„…your lack of ego offends male mentality they need your innocence to steal vacant love and to destroy your beauty and virginity used like toys…“

И все пак, има някои безспорни истини около Ричи Едуардс. Една от тях е, че той въобще не е можел да свири на китара. Джеймс, Ники и Шон споделят, че Ричи винаги се е интересувал повече от литература и политика, отколкото от музика. Има далеч повече логика да го наречем поет вместо музикант. Всеки фен на Меникс, който е прописал, е започнал от сляпо имитиране на текстовете на Ричи и Ники. Аз също и се гордея с това.

„…for sale? dumb cunt’s same dumb questions virgins? listen, all virgins are liars honey and I don’t know what i’m scared of or what i even enjoy dulling, get money, but nothing turns out like you want it to and in these plagued streets of pity you can buy anything…“

На 1-ви февруари смятам да си пусна The Holy Bible. Сред песните за
- анорексия
- алкохолизъм
- британска и съветска политика
- самонараняване
- самоубийство
- испанската гражданска война
- концентрационни лагери
- капитализъм
- сексизъм
- религия
- комунизъм
- фотографи, които се самоубиват след като не са успели да преживеят това, което са снимали
- паранормални явления
- нихилизъм и др.
….го има чувството, че си у дома.

Докато Manic Street Preachers са в сърцето ми, ще има място за любов и вдъхновение.
Не слушайте групи, които нямат душа.

„…the first time you see yourself naked you cry soft skin now acne, foul breath, so broken he loves me truly this mute solitude I’m draining i know i believe in nothing but it is my nothing…“

На 28-ми февруари Manic Street Preachers ще получат наградата „Богоподобни гении“ на NME, досега печелена от хора като New Order, Иън Браун, Primal Scream. Чудя се колко ли високо се смее Ники – вероятно ще са първата група с подобно отличие, чийто басист да не може да настройва собствената си бас китара.

„…we are the useless sluts that they mould rock ‘n’ roll is our epiphany culture alienation boredom and despair…„

(-.^)

[james - tomorrow]

Във всеки от нас живеят по няколко личности. Едни умират, заедно със страховете, предрасъдъците и моделите. Други биват убивани именно от тях. Колкото по-малко са те, толкова повече се доближаваме до това, което всъщност сме.

дисекция на една година

[leonard cohen – diamonds in the mine]
[фредерик бегбеде - любовта трае три години]

Посрещнах 1.01.07 с няколко десетки завъртания на „Someone Else Not Me“ на Duran Duran, обаждания от приятели от други градове, вино и заспиване не много след полунощ. Всъщност може да се каже, че имам традиция да попадам не в най-приятната за мен обстановка при посрещането на Нова Година, но следващите 12 месеца да се окажат непредвидимо интересни. Странно ми е като си помисля колко неща се промениха и…колко останаха същите през отминаващата 2007-ма.

При мен промените винаги са били свързани с прозренията. Първото голямо прознение стана след като се бях напил, второто в манастир. И двете в разстояние на по-малко от 24 часа. Водеха към едно и също – това, което искаш е там, където се страхуваш да отидеш и за да изминеш този път трябва да тръгнеш от неговото начало, което е без табелки, които да те упътват накъде да вървиш, но с прекалено много реклами. Първата стъпка е най-важна, тя дава началото и задейства механизмите на бъдещето/съдбата. Не знам защо правя тези стъпки и към какво се стремя. Винаги съм разглеждал живота като връх, който трябва да бъде покорен, сякаш имам някаква малка мисия в земния си престой, която трябва да изпълня. И през тази година не разбрах каква е тя, но все още се боря за нея. Надявам се някой ден да видя в какви цветове е флагът, който развявам така патриотично.

Вчера, четейки „Любовта трае три години“ на Бегбеде, се натъкнах на думите, че колкото повече човек се опитва да нарани някого, толкова повече наранява себе си. Това беше също важен урок за мен през последните месеци. Понякога се превръщаме в машини за отмъщение и докато се чудим как да забием ножа в нечий гръб, той е вече опрял в корема ни. Пасивната агресия в действие никога не е добър съветник. Тя е идеалният начин да пилеем енергията, с която трябва да променим себе си и света към по-добро. Щом го осъзнах, престанах да вярвам на изгубените каузи, реших да залагам на това, което има шанс за живот и може да даде такъв. Изгубените каузи са нещо като преграда, която изграждаш между теб и това, от което искаш да се отдалечиш, което понякога може и да си самият ти. Въпрос на време е тези прегради да се превърнат в затвор. Има прекалено много у нас, за да го държим за себе си или прекалено малко, за да го даваме на неправилните хора.

Какво има зад завесата?

[the velvet underground - heroin]
[робин робъртсън - the park drunk]

Животът все повече придобива вида на постановка, в която клишетата не омръзват и ни изненадват отново и отново. Вероятно бихме се учудили, ако се замислим колко много неща у нас са заложени не по наше желание, а по изисквания на времето, обществото, моделите на подражание. Често се случва да мразим неща, защото ни е наложено да ги мразим. Често обичаме това, просто защото сме си втълпили, че трябва да му се възхищаваме. Свободата е нещо голямо, но все пак ограничено.

Но имаме една много важна опция, която (все още) можем да използваме – да видим какво става отвъд завесата, стига да ни стиска да го направим. За момент на всеки му се иска да последва колебанията си, а не традиционните си убеждения, но нещо ни спира. Обикновено сравнявам това с една история свързана с Лу Рийд. Когато е бил на моите години, той се е обявил за бисексуален, което провокирало силна загриженост у родителите му т.е. изпратили го в психиатрична клиника и го подложили на електрически шокове с целта да изтрият всякакви хомосексуални мисли от съзнанието му. По-късно Рийд описва това преживяване като „Не можеш да прочетеш книга, защото стигаш до 17-та страница и се връщаш обратно.“ И ако се замислим – стигаме донякъде и без причина се връщаме. Страх ни е от това, което може да се изправи на пътя ни, стъпваме на неизвестна територия, без нищо друго, освен нас самите. Не малко пъти съм се опитвал да „погледна какво има отвъд завесата“ и не веднъж нещо ме е спирало. Да „влезеш“ означава да следваш колебанията, съмненията, да вървиш по неутъпканите пътища, тези, по които хората ти казват да се върнеш. И обикновено са прави. Но кое е правилното? Всеки път, когато съм „поглеждал“ зад нея съм виждал доста красиви неща.

PS – http://www.last.fm/event/407719

Виж, вземи, използвай, изхвърли.

[miles davis - israel]

Обществото иска колкото се може повече да получава наготово. Всичко около нас се стреми да бъде по-бързо, по-лесно, по-достъпно, по-удобно. Наготово и бързо. Виж, вземи, използвай, изхвърли. С времето все повече намразвам консуматорското поведение, въпреки, че се случва и то често, да действам според него, което, мисля, е неизбежно. Но страшното е, че този модел се е пренесъл от доста време и в човешките отношения, и то на всички нива. Хората стават все по-малко хора, също както образованието става все по-малко образователно, а в изкуството има все по-малко изкуство.

Всички сме консуматори, но когато станеш консуматор и по отношение на хората около теб, душата ти е вече изгубена. Все повече се сблъсквам с това и предполагам няма друг начин, освен да свикнеш, да се пазиш и да се опитваш да не възприемаш човешките взаимотношения като трамплин. Има нещо ужасяващо, но и много разбираемо в това, в един момент да теглиш една майна на тези, които са ти помагали, да ги оставиш зад себе си и да продължиш…напред, където и каквото и да е това. Ужасяващото е по причини, за които можем и сами да се досетим и разбираемо, защото именно обществото стимулира подобно поведение. Започва още от 1-ви клас и детските игри, преминава през любовта и приятелството, а край няма, тъй като човешката злоба няма дъно, нито граница. Сигурен съм, че всеки който чете това е бил поне един път „видян“, „взет“, „използван“ и „изхвърлен“, което в голяма част от случаите подтиква „жертвите“ да искат „победа“ по същия начин. Прецаканият търси отмъщение, нараненият наранява тези, които са го наранили, дори и да ги обича, големите бият по-малките, защото по-големите са ги били, когато са били малки – в това можем да видим историята на човечеството.

Злото ражда зло и докато то е безкрайно, добротата и честността имат лимит, а понякога цена. Каква ли е границата на моята човечност, каква е цената й и следващия път, когато бъда „изхвърлен“ с какви мисли в главата си ще се изправя?