Гласовете в гръмотевиците

Гледах как тялото ми се носи безжизнено по мъртвото море на фона на лунната светлина. Чаках го да потъне. Само тогава щях да си тръгна спокоен. Може би на дъното то щеше намери покой, заедно с другите погребани, всичко до един заради онези грешки, които са ги накарали да избягат, да оставят миналото си в солената вода, която да избели белезите от лицата, да изгори очите, помътнявали виновно дори и при смеха на малките им синове и дъщери. След като се изгубих от поглед, реших да се върна в квартирата, колкото се може по-скоро. Не че имаше за какво да бързам, но започвах да си представям как пясъкът потъва под краката ми.

Прибрах се, но опитите ми да затворя очи и да поспя за малко бяха неуспешни. Исках да си почина, но се притеснявах от това, което можеше да стане като се унеса. Вътрешно ме беше страх и сънувах кошмари, които след това смътно си спомнях, а по обяд вече бяха забравени напълно.

След час щеше да съмне. До леглото бях сложил огледало, за да може всяка сутринта първото, което виждам да е собственото ми лице. Със сенките под очите, с леките бразди по кожата, почти като кора на стара ябълка. Събуждах се с отражението си, за да свикна със себе си, да се опитам да се опозная. Да се забравя и след това да се открия. Да се разкъсам и зашия.

Плашех се всеки път, когато светкавиците разравяха мрака в небето. Не знаех дали зловещите светлини известяват за неговото приближаване или това е просто буря, обикновена буря, обикновен дъжд, нищо повече. Но бях нащрек. Заслушвах се в гръмотевиците, търсейки неговите думи, опитвайки се да доловя нотките на бавния му глас. Успокоявах се, когато лъчите на огненото петно отново си пробиваха път през облаците. Напомняха ми за мен.

Никой не звънеше, никой не ме търсеше. Често стоях до телефона, чакайки някой да се обади. Знаех, че няма кой, нямаше за какво, но ми се искаше, ей така, ако ще да е случайно, някой ден да чуя глас от отсрещната линия. Дори да е грешка, няма значение. От време на време спях на пода до масичката, върху която е телефона. Там е студено и не е удобно, но ако някой случайно набере номера ми ще мога да вдигна слушалката на момента. Близо е и до вратата, така че ако чуя, че се звъни, ще стана бързо и ще отворя без да губя време. Може би щях да се зарадвам, дори и ако на вратата беше той, звънящ малко след полунощ, когато вече би трябвало да спя, за да имам сили за поредния ден на строежа. Но не се осмелявах да правя нещо повече, освен само да флиртувам с идеята, знаех, че ако си го пожелая наистина, той щеше да ме намери.

От сутринта небето измиваше градските улици, а мократа нощ беше в най-тъмната си фаза. Шумът от капките се разнообрази от този на нечий стъпки, които се приближиха до входа на панелния блок, старата врата издаде типичния си несмазан звук и човекът влезе. Искаше ми се и аз да се връщах вкъщи по тези часове, да мога да отида някъде, да танцувам, да целувам, да съм толкова пиян, че да не ме е страх от глутниците улични кучета, които лаеха заплашително и в този миг, неизвестно срещу кого и защо. Те обичаха да бягат по петите на нощта без да осъзнават, че никога няма да я догонят.

Внезапно звънецът се събуди. Дочуваше се потропването на токчета. Попитах кой е, а през шпионката се виждаше жена с гарваново черна коса и червена рокля. Отворих. Имаше строги пепеляви очи, от онези, чието разплакване е предизвикателство за всеки мъж. Бяха ми познати, но откъде ли, нямаше начин да се сетя. Тя ме попита дали знам какво става. Eлектричеството било спряло в целия квартал, само от моята стая светело.

лудостта на отражението

Първо дойде смехът, след това иронията зад него. Първо се приближи сърцето, след това се разкри и черното петно по средата. Първа от всички започна да танцува усмивката, чак след това в танца се намеси и тялото. Изведнъж то се оказа пред мен, слепено от лепкавата наивност на очи, в които следите от присъствието на детето още личаха. Истината дойде после. Очите бяха моите. Но не и думите, които изрекох тогава. Които хвърлих към усмивката и лицето без да предполагам какво ще получа в замяна. То дойде първо с вик, след това с гримаса, която не издаваше нищо, освен най-искреното, което кожата на това лице някога е изразявала. Това се случи в тишината. В нея почувствах нуждата да обясня, че никога не съм искал да причинявам тези рани. Никога не съм искал да слагам тази тежест върху ронещите се рамене на моето огледало. Просто направих това, което тялото пред мен никога не е имало смелостта да извърши.

Робиня на нечий плач

„Виж какво, животът ни дава всичко. После ни го отнема. Младост, любов, щастие, приятели. Накрая мракът поглъща всичко. Не ни стигна разум да разберем, че можеш да го завещаеш – живота де – на други. И външността си, и младостта си. Да го предадеш нататък. Да го подариш. Да го използваш и да се примириш без сълзи. Твърде чудато щафетно бягане и само Бог знае докъде ще стигне то. Само че в последната си обиколка по пистата откриваш, че никой не те чака да поеме щафетата. Няма на кого да предадеш палката. Участието ти в бягането е било безсмислено. Провалил си отбора.“
„Сбогом, лято“ (Рей Бредбъри)

Понякога просто спираше да говори, очите му ставаха още по-мътни и се насочваха към някой от прозорците в бара, които сякаш прожектираха кадри от неговото детство. Изведнъж той просто затвори клепачите си и отпусна глава на масата. Нещо беше изчезнало. Нещо беше подменено в него. Тихо изрекох, че нямам какво повече да му кажа и станах от масата, плащайки сметката и на двамата. След като затворих тежката врата на бара, виковете продължаваха да кънтят в ушите ми и да преобръщат стомаха ми. „Направих го с дъщеря си…с дъщеря си…разбираш ли?“ Една част от мен искаше да го убие, друга да го прегърне. Разпокъсаните спомени от гимназиалните и студентските години преливаха един в друг, обвиваха се и се отблъскваха, все едно на ум изгарях стотици снимки в мръсна пещ с наивната цел да ги забравя, все едно ще мога. Той винаги е бил най-добрият ми приятел и в този момент това ме убиваше. „Направих го както баща ми го правеше с майка ми, същият съм, разбираш ли?“

Обадих се на Аделина на следващия ден. Беше трудно решение. Изпитвах ужас от идеята да чуя гласа й след случилото се. Притисках слушалката колкото се може по-силно до ухото си, за да чуя всяка нотка, всяко прекъсване на изреченията по средата им, тя често правеше това, не го съзнаваше. Седях приклекнал до телефона и блъсках главата си бавно в черната масичка. Тя беше най-чистото момиче, не исках да й се случва нищо лошо никога. Несъзнателно бях избрал за своя мисия да я пазя от всичко ужасно на този свят. Да й дам всичко, за да не знае за нищо друго. Не исках каквото и да било в замяна, освен да я прегръщам, когато се виждаме. Впрочем, да сте се замисляли, че прегръдката е най-интимното преживяване? Оставете целувките и всичко останало, да почувстваш ръцете на близък човек около себе си е винаги толкова магическо. Не се нуждаеш от нищо повече в този момент, дори шумът от колите и срутващите се сгради се изпълва с някакъв чар, все едно си в центъра на света и той се върти около теб. Когато отвориш очи всичко е същото, но нещо в теб е по-пълно или поне не толкова празно.

Просто търся красивото и го пазя, нищо повече. Нямам голям избор, когато тълпите хора в центъра на града изглеждат като лавина, която се готви да те помете и да превърне гласа ти в никому ненужно ехо. То ще бъде забравено и никой няма да си спомня за него. Това е ужасно. Помагайте на красивото да оцелее, малко е останало от него. Защитавайте близките си, а когато трябва пазете ги от самите себе си. Доколкото е възможно. Аделин. ме гледаше в очите цял час без да каже нищо.

- Тръгвам си оттук. – каза тя.
- От града ли? – попитах без да отмествам поглед от черния чай.
- Да. Ще остана известно време при майка си, след това ще видим.

Но нямаше никакво след това. Две години по-късно Адели. все още беше при нея. С времето червеното в очите й заемаше повече място от бялото. Адел. беше друга. Не успях да я опазя, не че имаше как, но не можех да се отърся от вината, че допуснах най-добрият си приятел да обърка живота на собствената си дъщеря. Той умираше от рак, когато тя псуваше майка му. Тя пребледняваше, когато той се молеше за нейната.

Не можехме да си кажем нищо с Аде. Не можехме да обменим никакви страхове, бяха ни превзели. Тя се давеше в солени сълзи, а аз в детски невинен смях, който преминаваше в плач, когато тя се засмееше. Чувствах се като човек, който е намерил стъпкана роза и се опитва бавно да възстанови гладкостта на листенцата. Но колкото и внимателен да съм, никога този аромат няма да е същият, няма да да изпълва празнотата с нещо привлекателно непознато. Веднъж Ад. ми показа синините си. Не беше виждала нещо такова преди. Успокоих я, че те ще се превърнат в бледи жълти петна, а по-късно ще изчезнат. Заедно с тях, изчезна и А. Остана само точката и всичко, което пазя в себе си. А това е всичко, което пазех за нея.

Нашата зима

Тази зима ще е нашата зима. Ще си спомняме за нея с всяко навестяване на аромата на канела. Замислих се за това, когато ожулих дланите си след поредното подхлъзване, когато осъзнах, че в якето си все още пазя една малка бележка, но няма да ви кажа какво пише на нея. Kара ме да се смея, дори и в ден като днешния.

Снежният път, покрит с прах от изсъхнали рози, оживели от докосването на ръка, ще ме отведе до дома, за който никой не знае къде скрит е ключът. Но аз ще го открия, аз ще изпълня с топлина пространството между тези стени. От нея гримът ще се разсее и всеки ще се изправи пред истината за себе си, но каквото и да се случи, аз ще остана. Ще остана и това може би е заблуда в слабост, но дали въобще ме интересува. „as people we have a choice / to end the void with all its force.“

Просто ми повярвай. Тази зима ще е нашата зима.

Холокост

Обичам писмата. Допирът до хартията, уханието на мастилото, интимността на написаното, което е за теб и никой друг. Дните, в които получавах писма в пощенската си кутия, обикновено по празниците, веднага преобразяваха цялото ми ежедневие и го зареждаха с онова невероятно усещане, че си значим за някого. Вече не получавам писма, а и не изпращам на никой. Но пиша. До родителите ми, до приятели, до хора, които са навлязли в живота ми случайно, както и такива, които са се настанили в него неслучайно. Но не ги изпращам. Помещават се в едно чекмедже на бюрото ми и там стоят заключени. Всеки път, когато чуя щракването на ключалката ме изпълва чувство на сигурност, все едно за да се добереш до тях трябва да разбиеш няколкоцифрен код. Въпреки, че живеех сам, трябваше да съм винаги сигурен, че листите ще бъдат на сигурно място – далеч от околните, далеч от самия мен, а те наистина ставаха дистанцирани дори и от мен, тъй като след изписването на някое писмо, вече то принадлежеше на друг свят. Отделяше се от мен и вече не беше част от моето съзнание. Не изпращам писмата си, тъй като ме е страх как биха реагирали получателите им. Веднъж написах едно и смятах да го изпратя, не можех повече да живея с това, което беше описано в съдържанието му. То беше в стихотворна форма, но тъй като не съм го чел от написването му, от което ще да е изминало вече година, мога да го възстановя само по спомени. Много добре си спомням втората строфа…

„…И за момент ми се иска да взема своето
да напиша мечтаната телесна поезия
сътворявайки я в тясното ми легло
целувайки завистта и егоизма…“

Пука ли му на човек дали ще целува завистта и егоизма, когато може да се докосне до мечтаното? Понякога си мисля, че хората биха направили всичко за мечтаното, независимо какво, как и къде. Поне аз бих. И винаги критикувам хората, които са на същото мнение.

И все пак, в един момент неспазените обещания, неосъществените бягства, недоизказаните истини и други неудобни неща започващи с „не“, формираха прекалено неприятна атмосфера в стаята ми. Не можех да се чувствам спокоен в нея. Най-скъпите ми писма запазих, други пуснах в случайни пощенски кутии, трети изгорих. Реших в пламъците да пусна всички, които бяха адресирани до хора, с които не се бях виждал или чувал от повече от година. Забелязах, че някои от писмата бяха до приятели от детство, с които сме си станали взаимно безразлични, както и такива, които съм мислил за близки, но по една или друга причина сега не се понасяме. Повечето мечти започнаха с „Имате ли огънче?“. Изглежда нещата са обречени да започнат и завършат в огън.

Писмото до Елмира беше небрежно сгънато в ръката ми. Всяка една буква в него беше изписана внимателно, обмисляна, формираща с други букви цялостни думи, които да са като език, преминаващ през гладката повърхност на зъбите й, като изненада, която да провокира въздишка. Това беше преди да разбера, че мисленето ме убива. Реших все пак да й дам писмото. Сложих го в пощенската й кутия, с 16 месеца закъснение. На малко листче бях добавил „Не го показвай на никого“, защото знаех, че не след дълго ще я потърсят. След като това писмо бъде прочетено, ще съм като отворена книга, насред улицата, която ще бъде потъпквана; като изоставена стая със стари тапети, която е без прозорци, ще бъде разрушена, за да бъде построена наново. И аз съм строител, както и ти. Всички строим нечий друг живот, всички сме участници в нечий друг план.

На сцената на живота няма да вдигам вече бързо завесата, ще се сливам с праха и винаги ще съм в течение на всичко, което се случва около нея, оставяйки винаги някое кътче в примамлива неяснота.