Лабиринтът на Аламеда и Емона

Щях да напиша нещо като обяснение за това кои са Аламеда и Емона, как се самосъздадоха, какво символизират, но дали защото в момента е около 5 сутринта, работил съм усилено върху тези стихове през последните две-три седмици и е твърде вероятно да съм загубил обективна преценка дали това е нещо адски добро или въздух под налягане, се отказах да сваля картите. „Лабиринтът на Аламеда и Емона“ (цикълът съдържа чисто новите стихотворения „Пианото и китарата“, „Емона“, „Аламеда“, „Demi-sourire“, „Bokononism“, „Биха казали, че не разбираш“ и „Времето жестоко ни изгаря“) беше предизвикателство, което само определяше границите и съдбата на героите си. Можех само да пиша и то по начинът, по който историята го изискваше – хаотично, неподредено, объркано. Фрагменти от многократно разказвана история, която лесно се забравя и може би затова често се повтаря, и която ще бъде разкрита изцяло в някое друго време, с други имена, на друго място.

Пианото и китарата
били са винаги заключени
в малка стая потънала в прах
също както семейното разбиране
за цялост

В плен на инстинкта
съм като ранена птица
готова на всичко
за да напусне напуканата земя
да намери ключът към онази стая
към която пристъпвам винаги тихо

Опитах се да разбия ключалката
първо със сърп след това и с чук
пробвах само с думи и молби
подсилени от онази наивна воля
винаги приема на шега

По вратата имаше множество драскотини
следи от други птици
в момента обиращи последните трохи
от поръчаната си вечеря.

Насилствен глас обявява началото
на новата тежка зима
уморяващото слънце вече няма
от какво да ме предпази
в нощта разкрасила индустриалното небе
кого ли днес ще изпълни
призракът на моята усмивка?

Има ли значение коя ръка ще поеме моята
всички са еднакво студени като ръждиви клещи
поредната неволна грешка
и устните отново ще са разранени и сухи

Вкъщи няма никой
никой, който би спрял това
там падам и се порязвам случайно.

Думите са позлатени стрели
които вече никой не изтрелва
нараняват
лъжат
разочароват сърцето
веднъж освободено
то не може да бъде затворено отново

На сутринта след празничната нощ
по изкъпаните улици
някои са вървели по тънки жици
и към края доброволно падат
в поп песните правени на компютърни програми
където женски гласове
разказват романтично изчукването си
отпадналите гласове
и градските клюки изгубват се

Можем да затворим очи докато слънцето заспи
надявайки се, че ще вали и през нощта.

Преосмислих нашите разговори
повторих тихичко на глас
всичко, което си казвала
всичко, което започваше с „не знам“
и завършваше с полуусмивка

Някой е ограбил твоя живот
без да усетиш и нямаш думи
с които да обясниш защо мисля за това
повече отколкото бих признал.

Създадох перфектната лъжа
грехът, който никога няма да бъде осъзнат
в него се оплитат всички мъже и жени
всички, които искат да са нещо друго
откривайки в него собственото си отражение

Те политат така лесно с крилете на независимостта
неосъзнавайки, че това, което ги възнася
е собственото им безразличие
и придобитата посредственост
принадлежала на някой друг.

Твоята свещ гори от двете си страни
когато в някоя от тях пламъкът
яростно дълбае във восъка
по-бързо от другата своя път
притаявам ревностно дъх

Когато рязко пламъкът умира
и лекия дим свидетелства за неговия живот
надявам се да си била права
щастието да те чака в безграничното

До скоро, Аламеда и не забравяй
по-лесно е да обгърнеш небето
с твоя ален воал
отколкото да достигнеш до мен
без да опознаеш себе си.

С черната си рокля
предизвикваше дъжда
възпявахме огъня
и танцувахме във водата
но когато за теб всеки ден
ставаше все по-къс
никой не ти повярва

Това, което ни опияняваше
след време ни притисна
обичайки без да имам представа какво
ти ме научи да бъда всичко
което бих искал да съм

Сенките на веселите хора
тъжните диагнози и слабите тела
те са единственото, за което мога да пиша
никой не ни предупреди, че ще се изгубим
в хаоса на неудачното ни поколение

Но със скъпите лекарства
на цената на малко от душата ми
се връщам при вас
където съм всичко
което щях да бъда.

(снимките, които са използвани, са от фотографската изложба „Guest“ на Кристофър Бъклоу)