[ник хорнби - high fidelity]
[college feat. electric you - a real hero - drive ost]
It seems to me that if you place music (and books, probably, and films and play, and anything that makes you feel) at the centre of you being, then you can’t afford to sort out your love life, start to think of it as the finished product. (…) Maybe we all live life at too high a pitch, those of us who absorb emotional things all day, and as a consequence we can never feel merely content: we have to be unhappy, or ecstatically, head-over-heels happy, and those states are difficult to achieve within a stable, solid relationship.
Най-после в ръцете ми попадна High Fidelity на Ник Хорнби и останах усмихнато поразен от някои неща. Когато прочетох горния цитат, имах чувството, че някой казва с прости думи мисъл, която години наред е била в ума ми без никога да съм я изричал. Не че страстта ти към нещо задължително те спира или ограничава, но сякаш те кара да намираш сивото не между черното и бялото, а в черното и бялото. Задълбаваш в двете крайности и може би понякога изпускаш важното от пространството между тях, а то често е най-отрезвяващото, най-приземяващото.
Книгата ме замисли и сборните дискове (все още не съм прочел „Любовта е сборна касекта“, а сигурно ще е чудесна) – въпреки че е нещо, което рядко съм правил, чувството да подреждаш нещата така, че да имат специален смисъл сами за себе си, за теб и за някой друг, ми е много близко до начина, по който понякога подреждам песните по партита на Indioteque.
Btw, много ме забавляваше онзи момент, в който Роб разказва за движенията на редовните посетители и как изведнъж след цяла вечност разглеждане, дръпват плоча, на която са се спряли в началото, защото това е бил резервният им план, ако не намерят това, което търсят. Същият съм.
