[patrick wolf - sing]
[труман капоти - портрети и наблюдения, пол трънка - starman, david bowie - the definitive biography]
Започнах го. Най-сетне. След доста фал-стартове. Намира ме в странен момент, тъй като е последното, което е практично да захващам. Интересно е, че едно е да искаш да го направиш, съвсем друго e да имаш нужда от него. Междувременно се заформя и един друг проект, леко воайорски.
[tim booth – next door to heaven]
[рей клуун – бог е лудост, андрей кончаловски – долни истини]
Опитвам се да не давам твърде много пространство на обезверението, въпреки че присъствието му е напоследък постоянно. Напоследък чувствам същата затиснатост, която ме преследваше във Варна преди няколко години. Като червена светлина, която крещи „промяна“.
Наскоро бях за няколко дена в Рим, където всякакви хора от всички раси не показват никакво притеснение един към друг. Час след като пристигнах се отправих към концерта на Tuxedomoon и по пътя веднага усетих, че има нещо по-хладно във въздуха, най-малката възможност за най-малкото възможно различие се превръща в конфликт и по някакъв садомазохистичен начин на хората това им харесва. След това дойдоха новините за протестите, еквивалентни в проявите си на това да съблечеш гол психичноболен човек, да го набиеш и да си мислиш, че така ще се оправи. За няколко дена ми беше чисто физически по-лесно да се усмихвам и да бъда мил с всички наоколо, сега отново е с една-две идеи по-трудно.
Но има ли смисъл тези мисли, сравнения, съпоставки? Защо да оставяш местното да упражни натиск върху теб, след като душата ти вече е отдадена на нещо по-универсално, един вид сам се връщаш назад. Може би е полезно понякога да оставиш очите си затворени. Широко затворени.
В момента много моменти на хвърлен труд изглеждат като писма в бутилка, запратени в океана от другия край на света. Но все пак – те някога ще достигнат до някого. Ако разбира се бутилката не се разбие на парчета във вълните.
