[tricky - joseph]
От година на година се разделям с някоя част от оптимизма си спрямо света, хората, бъдещето. Все още вярвам в същото, в което съм вярвал и преди, просто с усмивка допускам възможността то да е напълно грешно. Нещо като онова “Nothing’s changed / I still love you, oh, I still love you / Only slightly, only slightly less than I used to, my love“. От друга страна много от плановете се случват. Сякаш колкото повече съм разочарован, толкова съм по-амбициран и съсредоточен. Някакъв вид спортна злоба, нещо като бунтарство, което започва, завършва и отново се възражда в мозъка ми. Не мисля, че бих препоръчал на някой по-малък от мен да избере София пред чужбина и да кандидатства в СУ, не мисля, че бих го нахъсал да избере постоянното развиване на способностите си вместо да учи за сигурна професия, но от друга страна не съжалявам, че аз съм го направил, след като с времето има все повече резултати на лице. А те имат странен смисъл за мен – от една страна чувствам, че съм все по-близо до начина, по който съм си представял себе си след време, виждам го и в отражението си в прозореца на трамвая, от друга осъзнавам, че съм все още в началото. Понякога ми се иска да усетя аромата на настоящето – не знам дали ви се е случвало, но като си спомня минал момент, някоя случка, и сякаш въздухът, който дишаш става различен. Но не мога да почувствам ‘тук и сега’ духа – може би единственото, което остава е да направя най-доброто от това, което зависи от мен, за да мога да почувствам аромата на миналото по същия начин. За да съм сигурен, че е било за добро, за да няма носталгия, без мисли как е можело да стане по-добре, без U-образни завои.
