[brendan perry - saturday's child]
Не съм поствал тук нищо по-подробно от отдавна, като че ли тотално съм отвикнал от блогуването. Пиша постоянно, но изгубих интерес да го публикувам (с изключение на материалите за Indioteque), не знам дали това е липса на ентусиaзъм или някакъв изграден усет кога е правилното време да се разкрие криещото се. Предполагам, че е второто, тъй като не си го представям там, където е, някак егоистично затворено някъде, дори това да е просто ума ми.
Иначе тези седмици усмихването не познава пестене, мисля, че това върви в постоянна прогресия, пия по-малко, но пуша с една идея повече, може би защото така едната ръка е заета. Но си мисля, че е заради по-хубавите неща, гравитиращи из мислите. И сега, ей в този момент, ми се иска да звуча позитивно, но с думите някак не се получава, никога не ми се е получавало. Ако наистина най-истинското и дълбоковлизащо, което може да бъде изразено чрез думи, снимки, цветове и т.н., е меланхоличното, сивото, онова, което скриват шевовете, то светлината, която излъчваш, принадлежи на реалността и другите около теб. Tя е ‘публиката’ за нея.
Да направиш крачка е трудно. Също толкова, колкото да прецениш кога е по-лесно да стъпиш напред, вместо да отстъпиш назад. А понякога трябва да се рискува, колебанията на следващото препятствие може би ще бъдат по-малко.
