rewind

[editors - you don't know love]

Преди няколко дена влязох в Twitter и една от водещите теми се оказа „RIP Stephen Gately“. Което беше неприятно завръщане към приятни спомени от детството. Бях на 10, Boyzone бяха първата ми любима група и си спомням как отнякъде бях намерил презаписана касетка със синглите им, за която бях изрязал някаква хартия под формата на обложка и внимателно изписвах заглавията на песните върху нея. Всъщност много обичах да правя такива „обложки“ на всички касети вкъщи, които стояха без книжки в опаковката си, спомням си, че имаше и един сборен албум на Ерик Клептън, който даже се постарах да оцветя. И като се замисля, независимо от многото преминали години, отношението към музиката си остана същото. Въпреки че не знаех нищо за това, което щях да прослушам, още тогава, всичко ми изглеждаше също толкова дълбоко. Взимах го насериозно, дори и да се пее „girl, you’re all that i need“. Което е странно. Но може би единствено се променя начина, по който влизаш в това дълбоко нещо, който навярно не е толкова важен, по-важното е поне един път да си се докоснал до сърцевината.