допълнителни бележки

[julian plenti - only if you run]
[оскар уайлд - de profundis]

Нямам навика да ровя из архивите на написаното тук. Веднъж публикувано, то е притежание на света и ми е чуждо. Но съм наясно, че има определен тип теми, които вече не обсъждам (не поствам, не блогвам, you name it). Възможно е по този начин да си е отишла част от по-личната атмосфера на сайта, който винаги съм възприемал повече като дневник, отколкото като блог. Това си има причина и мисля, че е заради откриването на дуги начини, по които тази енегрия, това настроение, този поглед към ставащото да се покаже. И докато из постовете може да е имало дълги паузи и не винаги идейни моменти из(между) редовете, за сметка на това мастилото по страниците сякаш имаше по-плътен цвят.

Докато днес играех баскетбол и се мъчих да покрия човек, който за две секунди е на съвсем друга позиция, се замислих (защо пък тогава?), че „Завръщането на лудостта“ е в пъти по-лично и изстискано от онези размисли, които не обичаме да споделяме (става ни тясно в гърлото, а не е като да сме прекалили със стягането на шала). Няма нищо директно автобиографично, но под някой друг пласт има някоя друга „драскотина“, от която е заболяло и е причинала леко „полудяване“, докато се намери „лепенка“. Беше и саморазправа със собствените hopes and fears, и разсейване около мъглата кое е минало, кое е бъдеще. Като казах минало – човек трябва да знае, че ако направи компромис и не затръшне силно вратата, миналото на моменти ще излиза от процепите и ще жужи наоколо. Може би без да пречи, но ще го има някъде там…докато времето не го измете. И някои неща отидоха на боклука. Заедно с тях и времето, когато по чудо отбелязвах 3-ки от центъра. Но пък още забивам яко.