избистряне

[editors - papillon]

И дано да успея да направя всичко, което трябва, докато отново не дойде мъглата.

призраците в гардероба

[james - not so strong]

Никога не съм се възприемал за твърде суетен човек, но понякога си мисля, че ако облека някоя стара блуза или риза ще се върна назад във времето, назад в не толкова волните години, ще се почувствам отново заключен в класната стая. Изключение (естествено) правят вече раздърпаните и избелели фланелки на Кърт Кобейн и The Cure. Е, някои късат снимки, опитват се да забравят хора, правят какво ли не със себе си, аз подреждам и затварям вратата. Може би е по-…стилният начин.

кръстопът

[захари карабашлиев - 18% сиво]
[marillion - the only unforgivable thing]

Снощи преди да си легна направих няколко избора, които ще вкарат в релси определени неща, които твърде дълго бяха извън тях. Къде свършват тe не се знае, но това е част от приключението…нали? for what it’s worth.

бургас 09′

[simple minds - peace, love and understanding]
[рей бредбъри - мис епълтри и аз]

Подобно на миналата година Spirit of Burgas остави предимно ценни спомени, които ще се разказват за много време напред. За по-неприятните няма да пиша, тъй като вероятно ще са достатъчно добре застъпени в многобройните коментари из нета или в статиите по информационните и музикални сайтове, голяма част от които не отразиха професионално първия ден, не споменаха някои доста интересни моменти и не си направиха труда да проверят в Google дали заглавията на песните, които пишат съществуват.

След влизането тръгнах към Jack Daniel’s Stage, където щяха да излязат едно от имената, които имах силно желание да видя. От малкото, което съм слушал на идващите от Скопие и започващи внушително европейско турне Bernays Propaganda, очаквах да се получи достойно участие, но изявата им на фестивала най-добре може да се опише като запомняща се. Македонската група се оказа изключително харизматична, изпълни сцената и не ме остави на гледам на друго място освен към нея. Дебютният им албум „Happiness Machines“ по всяка вероятност ще си заслужава ровенето, макар и всъщност да чухме малко от него онази вечер. На няколко крачки от нас до предните редици беше и Били Гулд от Faith No More.

А сега към главната сцена, която беше поверена на Panican Whyasker преди на нея да се (въз)качат героите на вечерта. За съжаление големите опашки пред баровете (чакаш половин час за бира, изпиваш я за пет минути и се чувстваш тъпо) и борбата за по-добро място попречиха да усетя ударната сила на групата, така както на миналогодишното издание на фестивала и на концерта им в Blue Box. Но независимо от това енергията и присъствието на групата бяха както винаги онази приятна инжекция адреналин, която дава най-добрите си ефекти, когато се взема на живо.

И разбира се – Faith No More. The real thing. Не мисля, че мога да кажа нещо, което вече не е казвано или написано за Майк Патън и групата, с която той най-добре ще бъде запомнен, въпреки всичките си проекти и налудничаво разнообразното си музикално наследство. Не съм и аз човекът, който най-добре би го направил. Последните дни ги слушах усилено, тъй като се замислих, че съм слушал повече скорошните му авантюри (Peeping Tom и албумът му с норвежкия композитор Каада), а цял албум на FNM всъщност нямах. Все още съм в процес на поправяне на тази грешка, като в крайна сметка не съжалявам, че си взех значка на „King For a Day, Fool for a Lifetime“.

Оставяйки настрана стопроцентовото раздаване на групата, имаше няколко много мили моменти – със „Stripsearch“ Патън поздрави българските фенове, които са срещнали пред 91-ва в Букурещ. Майк се оказа и изненадващо запознат с чалгата (- Do you like chalga? – No! – Oh, why such a bad attitude?), а когато споменаваше Бургас го правеше с нормалното произношение на името, което неизвестно защо самите български организатори десайднаха да го чейджнат на [Бъргъс].

Трудно е да се прецени колко хиляди хора групата завладя през онази вечер, но със сигурност феновете се представиха повече от достойно пред Faith No More не само участвайки в създаването на дивата атмосфера, но и като многобройност. А може би най-истинското, по което можеш да съдиш подобно събитие е начинът, по който съзнанието ти е съсредоточено в едно и никакви други мисли не нахлуват у него.

След Faith No More беше ред отново на Jack Daniel’s Stage, този път за Babyface Clan, които очаквано направиха вълнуващо участие с тяхното си особено разбиране за британското влияние, сценичното поведение и контакта с публиката. На баса пък беше бивш член от групата Тъмно, през която е минал и Даката, Насо не беше толкова официален, а странно жестикулиращия Чарли приличаше на ранния Гари Нюмън с новата си прическа. Всичко вървеше добре, докато изведнъж някой не хвърли бутилка по Насо, при което се започна словесен двубой (монолог?), който за момент премина и във физически. Не предполагахме, че Русков е толкова избухлив, но пък му отива.

А голямата изненада по време на концерта им и един от най-запомнящите се мигове от фестивала за мен беше, когато изведнъж той запя „I don’t know just where I’m going“…Хей, какво беше това? Да, наистина! „Heroin“ на The Velvet Underground, една от най-любимите ми песни за всички времена, донякъде защото е от причините тези времена да се случат. Тогава и там, тук и сега.

[излишен абзац] С Babyface Clan завърши всичко запланувано за фестивала, макар че в разходките по плажа се натъкнахме на една особено забавна хардкор група от кв. Меден рудник, чийто вокалист нареди публиката („травестите на гарата са по-дейни от вас“), нареди себе си („вече съм за пенсия…не ви виждам, не ви чувам, не ви усещам“), нареди и организаторите („следващата песен е за организаторите на този фестивал…тя се казва „Прости хора“), а по едно време и „аз да не съм лайняния Майк Патън“. Пожелавам им много творчески успехи и съгласие по отношение на това коя ще е следващата песен по концерти.[/излишен абзац]

Въпреки забавянето на програмата и проблемите около провеждането на фестивала, мисля, че все пак това издание беше стъпка напред от предишното. Има много какво да се желае, критикува и подобрява,
но имаше и достатъчно, което да ни накара да се почувстваме на място. Дано през следващата година да има повече синхрон и смисъл в разнообразието, и духът да бъде освободен от бутилката без премеждия.

ще плуваме ли или ще потънем

[мария василева - портрети отблизо]
[the big pink - dominos]*

След завръщането от „Бъргъс“ започва работата по следните задачи:
- статиите за сайта на Indioteque, като мисля, че първата, която ще бъде завършена, ще е посветена на човек, който има нещо общо със заглавието на този пост.
- имам някои идеи за нови интервюта, които идват в момент, в който се чувствах като в задънена улица. Понякога стоиш пред заключени врати, но когато внезапно се отворят – ти си първият, който влиза.
- редакция и публикуване на един все още неозаглавен разказ, който смятам да пусна тук до няколко дена и който в известна степен е вдъхновен от филма „Ангелско сърце“.
- в чекмеджето вторият по-обемен поетически труд, който някои биха нарекли стихосбирка, други цикъл, а трети проза, чака финалната си присъда.

* за първи път чута на една пейка в Морската градина от ай пода на колегата Specta в около 4 сутринта. Засега май съм единственият, на който припевът на тази песен му напомня за Гари Нюмън.

PS – Утре, когато Майк Патън изпее „reunited, it feels so good“ няма да мога да спра широката си усмивка. (= )

in need of resurrection

[артър милър - дъжд в непознат град]
[patrick wolf - the messenger]

„The Bachelor“ пристигна и към всички думи, с които бих го описал, вече се нарежда и „красив“. Ритуалът, който придружава отварянето, докосването и слушането на един албум няма да умре, колкото и дигитален да става света, също както това няма да убие живия контакт между хората. Винаги ще има нещо, което да напомня за реалността, за истинското, колкото и субективно да е то.

И някак си, докато пътуваш с музиката, усещаш, че не си сам в пътуването към себе си.

?сън!

[кен киси - полет над кукувиче гнездо]
[jay-jay johanson - sore]

Не съм имал такъв сън от много време, може би години…по-скоро никога. Вече не го помня добре, не съм сигурен дали бяхме в голям апартамент с безброй стаи или в къща. Стените на стаите бяха боядисани или в ярко, или в тъмно зелено. По тях имаше някакви картини, някои от тях портрети.

Той ми изпращаше бележки или ми се обаждаше, за да отивам в определени стаи. Във всяка една от тях имаше убит човек. Можех да спася тези хора, трябваше да направя нещо си за определено време, но вече не си спомням какво. Но все закъснявах и намирах непознатите в зелените стаи винаги мъртви. Накрая се срещнах с въпросния човек и след първоначалния страх от него, започнахме да си говорим приятелски. Не помня как изглеждаше, но беше стар и побелял.

Първата ми мисъл, когато се събудих беше, че от това би излязло интересен разказ. След това дойде напълно ясното убеждение, че е понеделник и бях доста изненадан, когато разбрах, че е всъщност неделя. Почувствах го като подарен ден. Не че има значение дали е неделя или понеделник, когато си във ваканция…