една книга е обещаваща, когато ти се иска да подчертаваш редовете от първите страници

„…и всичко изчезна, а аз си изплаках очите и се вцепених като статуя. Дълго време не можех да помръдна. Убиха ме на място, все вземаха и вземаха. И реших, че никога вече няма да позволя да ме убият отново. Но как? Какво имам, което хората не могат да вземат, без да ми причинят болка? Какво мога да дам, а да си остане мое?

Отговорът, разбира се, беше – дарбата.

- Дарбата! – помисли си Пиетро. Колкото повече я раздаваш, толкова по-добра става, толкова повече расте. Хората с дарба трябва да се грижат за света.

Огледа се. Светът беше пълен със статуи, досущ като него навремето. Толкова много хора вече не могат да помръднат, не знаят дори как да започнат да се движат в която и да било посока, назад, напред, нагоре или надолу, защото животът ги е жилил, хапал, зашеметявал и блъскал, докато изпаднат в мраморно мълчание.“

(от „Масинело Пиетро“ на Рей Бредбъри, част от неговия сборник от разкази „Париж завинаги“)

симетрията на нейните крака

[david bowie - dead man walking - acoustic]
[джо горс - второто пришествие]

След „Стъкла в дробовете“, избрах още нещо от „Завръщането на лудостта“, което да пусна преди всичко останало и всичко с него. То носи името „Симетрията на нейните крака“ и който го иска може да прати имейл, коментар, съобщение по познатите места и т.н., след което ще му го пратя.

„Писането е тайнство в истинския смисъл на тази красива дума и всеки опит за анализ само го отдалечава от нас.“ (Теодора Димова)

по-скоро позитивно

[wolfsheim - old man's valley]
[теодора димова - адриана]

Винаги съм харесвал цигарите, но това така и не ме превърна в пушач, така и (за щастие) не го превърнах в навик. Реших да запаля първата си цигара от няколко дни на балкона вкъщи във Варна, като на това място за последно пуших преди година, в разгара не само на лятото, но и на кандидатстудентските изпити. И имах чувството, че съм забравил гледката от моята стая, която заедно с размислите по оста „тогава – сега“ създаваше едно интересно чувство – все едно си на плаж, който преди си гледал на фона на буря и не си си представял, че може всъщност да е слънчево на същото това място.

entrance

[keane - black burning heart]

От известно време разни надежди и страхове събират прах, затова реших да ги поразбутам и да разбера кои са си заслужавали размишляването.

През последния месец на фона на съвсем различни неща и събития, се появяваха разни въпроси, всеки един от които простичък и ясен. Какво точно искам да създам с всичко, с което се занимавам, с отговорностите, които съм поел пред себе си? Как мога да наредя всички камъни и от тях да направя замък, а не ненужна и грозна купчина? Има ли смисъл, може ли да промени нещо и ако не, трябва ли да го има?

Достигнах до извода, че за да продължа трябва да проследя корените на родословното дърво на това, в което съм се врекъл във вярност. И да обърна внимание най-вече на онези разклонения, които дадоха живот на най-странните и най-непредполагаемите моменти. Може би е време за моя into the wild.

I, I’ll battle for the sun.

exit

[eddie vedder - end of the road]

Може би ако погледна малко по-дълбоко в отражението…само малко…

тематичен поздрав към себе си