лудостта на отражението

Първо дойде смехът, след това иронията зад него. Първо се приближи сърцето, след това се разкри и черното петно по средата. Първа от всички започна да танцува усмивката, чак след това в танца се намеси и тялото. Изведнъж то се оказа пред мен, слепено от лепкавата наивност на очи, в които следите от присъствието на детето още личаха. Истината дойде после. Очите бяха моите. Но не и думите, които изрекох тогава. Които хвърлих към усмивката и лицето без да предполагам какво ще получа в замяна. То дойде първо с вик, след това с гримаса, която не издаваше нищо, освен най-искреното, което кожата на това лице някога е изразявала. Това се случи в тишината. В нея почувствах нуждата да обясня, че никога не съм искал да причинявам тези рани. Никога не съм искал да слагам тази тежест върху ронещите се рамене на моето огледало. Просто направих това, което тялото пред мен никога не е имало смелостта да извърши.