[стефан вълдобрев - аз ли съм или не съм]
Преди няколко дни бях на гости у Д., където всичко започна с идеята за двучасово кратко посещение, но впоследствие се получи неочакван 14 часов разговор. Всъщност дълбоко в себе си знаех, че ще стане така и това не беше само защото водката беше вносна *намиг*
Разгледаха се разни снимки от стари събирания, които макар и в периода пролет 2006 – лято 2007, ми се сториха като доказателства за събития, случили се много по-отдавна. Мога да си спомня всичко около някои концерти, партита, рожденни дни и т.н., дори разговорите по телефона, които съм провел преди тях, по време на тях или малко след тях. Помня много от всички притеснения, страхове, радости, чувства на съвършено спокойствие, неочаквано сериозни разговори в очаквано несериозна атмосфера и т.н. Сякаш дори мога да се сетя какво ми е минавало през мислите, докато някои от снимките са правени.
Всичко това ме замисли и за отношенията с определени хора, които не знам дали ще бъдат отново същите. Но в един момент решаваш, че не ти се иска да спираш момента на раздяла, цялата тази пауза, която е настъпила…просто защото знаеш, че нещо отново ще пресече пътя ти с тези хора и за по-лесно го оставяш на съдбата. Някак си не насилваш излишно нещата…
Когато някой ми каже, че гимназиалните години са му били най-щастливите, обикновено ми се иска да го удуша, но…бах мама му, бяха все пак интересни страници от една дебела и незавършена книга. С твърди корици.
