Робиня на нечий плач

„Виж какво, животът ни дава всичко. После ни го отнема. Младост, любов, щастие, приятели. Накрая мракът поглъща всичко. Не ни стигна разум да разберем, че можеш да го завещаеш – живота де – на други. И външността си, и младостта си. Да го предадеш нататък. Да го подариш. Да го използваш и да се примириш без сълзи. Твърде чудато щафетно бягане и само Бог знае докъде ще стигне то. Само че в последната си обиколка по пистата откриваш, че никой не те чака да поеме щафетата. Няма на кого да предадеш палката. Участието ти в бягането е било безсмислено. Провалил си отбора.“
„Сбогом, лято“ (Рей Бредбъри)

Понякога просто спираше да говори, очите му ставаха още по-мътни и се насочваха към някой от прозорците в бара, които сякаш прожектираха кадри от неговото детство. Изведнъж той просто затвори клепачите си и отпусна глава на масата. Нещо беше изчезнало. Нещо беше подменено в него. Тихо изрекох, че нямам какво повече да му кажа и станах от масата, плащайки сметката и на двамата. След като затворих тежката врата на бара, виковете продължаваха да кънтят в ушите ми и да преобръщат стомаха ми. „Направих го с дъщеря си…с дъщеря си…разбираш ли?“ Една част от мен искаше да го убие, друга да го прегърне. Разпокъсаните спомени от гимназиалните и студентските години преливаха един в друг, обвиваха се и се отблъскваха, все едно на ум изгарях стотици снимки в мръсна пещ с наивната цел да ги забравя, все едно ще мога. Той винаги е бил най-добрият ми приятел и в този момент това ме убиваше. „Направих го, както баща ми го правеше с майка ми, същият съм, разбираш ли?“

Обадих се на Аделина на следващия ден. Беше трудно решение. Изпитвах ужас от идеята да чуя гласа й след случилото се. Притисках слушалката колкото се може по-силно до ухото си, за да чуя всяка нотка, всяко прекъсване на изреченията по средата им, тя често правеше това, не го съзнаваше. Седях приклекнал до телефона и блъсках главата си бавно в черната масичка. Тя беше най-чистото момиче, не исках да й се случва нищо лошо никога. Несъзнателно бях избрал за своя мисия да я пазя от всичко ужасно на този свят. Да й дам всичко, за да не знае за нищо друго. Не исках каквото и да било в замяна, освен да я прегръщам, когато се виждаме. Впрочем, да сте се замисляли, че прегръдката е най-интимното преживяване? Оставете целувките и всичко останало, да почувстваш ръцете на близък човек около себе си е винаги толкова магическо. Не се нуждаеш от нищо повече в този момент, дори шумът от колите и срутващите се сгради се изпълва с някакъв чар, все едно си в центъра на света и той се върти около теб. Когато отвориш очи всичко е същото, но нещо в теб е по-пълно или поне не толкова празно.

Просто търся красивото и го пазя, нищо повече. Нямам голям избор, когато тълпите хора в центъра на града изглеждат като лавина, която се готви да те помете и да превърне гласа ти в никому ненужно ехо. То ще бъде забравено и никой няма да си спомня за него. Това е ужасно. Помагайте на красивото да оцелее, малко е останало от него. Защитавайте близките си, а когато трябва пазете ги от самите себе си. Доколкото е възможно. Аделин. ме гледаше в очите цял час без да каже нищо.

- Тръгвам си оттук. – каза тя.
- От града ли? – попитах без да отмествам поглед от черния чай.
- Да. Ще остана известно време при майка си, след това ще видим.

Но нямаше никакво след това. Две години по-късно Адели. все още беше при нея. С времето червеното в очите й заемаше повече място от бялото. Адел. беше друга. Не успях да я опазя, не че имаше как, но не можех да се отърся от вината, че допуснах най-добрият си приятел да обърка живота на собствената си дъщеря. Той умираше от рак, когато тя псуваше майка му. Тя пребледняваше, когато той се молеше за нейната.

Не можехме да си кажем нищо с Аде. Не можехме да обменим никакви страхове, бяха ни превзели. Тя се давеше в солени сълзи, а аз в детски невинен смях, който преминаваше в плач, когато тя се засмееше. Чувствах се като човек, който е намерил стъпкана роза и се опитва бавно да възстанови гладкостта на листенцата. Но колкото и внимателен да съм, никога този аромат няма да е същият, няма да да изпълва празнотата с нещо привлекателно непознато. Веднъж Ад. ми показа синините си. Не беше виждала нещо такова преди. Успокоих я, че те ще се превърнат в бледи жълти петна, а по-късно ще изчезнат. Заедно с тях, изчезна и А. Остана само точката и всичко, което пазя в себе си. А това е всичко, което пазех за нея.