[travis - song to self]
Концертът на Bluba Lu в Червената къща беше уникален, като тази дума е съвсем на място. Снощи групата постави не само нова страница в историята си, но и на нещо по-голямо.
Почти пълната липса на осветление в залата и шумът от падащи капки подсили мистериозното чувство, че нещо изключително предстои, но представа си нямаш какво. Не повече от 50-60 души станахме свидетели на квадрофоничния концерт, но сякаш малкия брой дошли беше още една причина събитието да бъде толкова интимно преживяне. Докато чакахме на входа се появи и Насо Русков…но за него по-късно.
Изведнъж Димитър Паскалев и Константин Кацарски се качиха на сцената, разположена в средата на Червената зала. И вместо с трип-хоп, чилаут или джаз, двамата изпълниха пространството с експериментална и студена електроника, която в началото асоциирах с Kraftwerk, krautrock-ът от 70-те, Гари Нюмън, но всяка песен добавяше толкова разнообразие като аранжимент и настроение, че беше безсмислено да поставям в някакви рамки каквото и да било чутото, а просто се оставих да го преживея.
Не след дълго Рони застана зад кийборда, а Румен Благоев на свой ред зад бас китарата. Първата песен с нейни вокали, вероятно озаглавена „Comfort Me“, съдържаше отчасти (доста абстрактни) български текстове. От „World Melancholy“ четиримата изпълниха „Hold Back“ и „Beyond“, преработени в съответствие на новия материал, в който подобно на „Third“ на Portishead топлите вокали се бореха с ледената музика, изграждаща мелодия от звуци, които обикновено не предпоставят към това. Изненадващо Димитър също направи няколко вокални включвания. И безспорно един от най-иновативните елементи на концерта беше и играта със звуковите ефекти, които те караха да го възприемеш не като случващ се пред теб, а…около теб. Единственото осветление в залата пък бяха фенерите, закачени на главите на четиримата.
Преди последната песен, Димитър лаконично обяви, че предстои „изненадата на вечерта“, а Рони отиде да „я потърси“. И тогава, под аплаузите на всички Насо Русков се качи на сцената и заедно представиха още една перфектна нова песен. Трудно би могъл някой да предположи, че толкова различни като музика и визия хора могат да се сработят толкова хармонично, но това предполагам е поредното доказателството колко непридвидими могат да са Bluba Lu в идеите си. Няма как и да се направи сравнение с концерта във Варна, тъй като става въпрос за две съвършено различни преживявания, като че ли обединени единствено от гласа на Рони и идеята за перфекционизъм. Като съм склонен да мисля, че това е по-скоро показател за необятната фантазия на тези хора, отколкото липса на някаква рамкирана идентичност.
След концерта се видяхме с Константин (който в един момент от пърформънса гонеше въображаем комар) и той ми каза, че новият материал е пред завършване и ще излезе „съвсем скоро“. Три абсолютно различни албума за три години – кой друг в България би могъл да го направи? А за тези, които ще бъдат на Stereo MC’s – той, заедно с Лепра Де Лукс ще подгряват концерта.
Запознах се и с Насо, като в шумотевицата се получи и следния особено култов диалог:
Аз: Преди време ти бях писал в myspace, когато исках да правя интервю със Стефан Олс…
Насо: (изглежда чул „с теб“) Да бе да, ей ся ши го напрайм.
Но Насо изчезна нанякъде, а за мое учудване Стефан Олсдал от Placebo не се появи 
И въпреки че новите песни също бяха белязани от „световната меланхолия“, тръгнах си от Червената къща с широка усмивка. Който и да убива българската музика, винаги се намират хора, които да я поддържат жива.
Когато тази сутрин се събудих и видях, че всичко навън е в сняг, нямах друг избор освен да започна деня с „This Time“ на Wolfsheim. И след това и „Care for You“, и „Künstliche Welten“…
Музиката на Noir Désir беше важна част от моя живот през тази година. Гласът на Бертран Канта придаваше смисъл на много безсънни нощи, в които не можех нищо да кажа, нищо да напиша, просто чувствах нужда да чуя определени думи, които да прозвучат като изречени от най-добър приятел. 
