movin’

[timbaland + she wants revenge - time]
[борис виан - заблудени мацки]

Странно е да се нанесеш на място, в което предишния собственик е оставил толкова много от себе си. Старото радио, купено навярно някъде през 60-те, шевната машина „Singer“, която би била подходяща за някой антикварен магазин, отдавна износените килими, тефтерчета с логото на Кремиковци, когато се е казвал Брежнев…все едно си се върнал някъде в миналото, на място пълно с прашни неща, които си виждал някога преди, но вече си ги забравил. Интересно е да изграждаш настоящето и бъдещето върху нещо, което толкова дълго е съхранявало миналото.

от шубраците до думите

[peter heppner - walter [london or manchester]
[рей бредбъри - 451 градуса по фаренхайт]

„В живота има само една голяма любов, всички преди нея са подготвителен етап, а всички след нея – опит за връщане на изгубеното; голямата любов е сега или никога.

В тази стара къща аз вече не се отделям от Ан и двамата рядко си подаваме носа навън. Тук си давам сметка, че всичките ни неприятности се дължат от нашите излизания. Външният свят е нашата геена, а неговите обитатели са като сомнамбули. Паскал е прав, като казва: „Всички нещастия на човека се дължат на това, че той не може да стои спокойно в една стая.“ Няма нищо по-прекрасно от това да се уединиш с жената, която обичаш. От всичко на света най-много обожавам да мия вечер зъбите си редом с Ан, да намирам сутрин чорапогашниците й върху облегалката на моя стол и да й помагам в пазаруването следобед. Никакъв празен сантиментализъм не може да се сравни с вълнението, което ме обзема, щом Ан запее в кухнята, докато бели картофите. Никой порно филм не може да бъде толкова възбуждащ, колкото да я гледам във ваната как търка пълните си с шампоан очи.

Албер Коен греши: не шумът от клозетното казанче убива любовта, а страхът от скуката, който превръща пламенните ни блянове в климатизирани кошмари. В действителност шумът на казанчето убива именно тази скука, също както миризмата на препечен хляб, снимките от минали летни отпуски, забравената върху нощното шкафче гривна и бележката с няколко простички думи, открита в джоба на сакото, от която очите ти се просълзяват. Най-добрият лек срещу ежедневието е култът към ежедневието с всичката му изменчивост.

Хората се боят от живота по двойки поради една-единствена причина: страхът от рутината. [...]

Гледам Ан и какво виждам? Сутрин една зряла жена с разчорлени коси, дрезгав глас, която слуша радио, докато прави тоалета си. Десет минути по-късно тя е различна: нежна приятелка, която плюе костилките от черешите през прозореца. Завръщане в леглото: Ан е трета, чувствена, с пламтящо тяло. И така нататък, само за една сутрин се запознавам с двадесет различни жени от малкото примерно момиченце, което гледа телевизия, дъвчейки дъвка, която издува бузата му, до обикновена машинописка, която пили ноктите си, докато говори по телефона, като се мине през изпаднала в депресия истеричка, която умира от тревога, вперила очи в тавана, без да пропускам сладникаво сантименталната любовница. Как искате да се отегча?“

Фредерик Бегбеде – „Мемоари на един откачен младеж“

breaking

[counting crows - colorblind]
В деня на абитуриентския бал ми подариха сребърна гривна, която се състои от седем малки плочки, всяка от които прилича на парченце от стена със своите черни линии, които образуват три реда от равномерни малки квадрати. По някакъв странен начин я асоциирам с клипа на „Another Brick In The Wall“ и филма от този период, сякаш тази гривна е автентичен спомен от триумф над нещо страшно. Също както онези медальони със зъби от акули, мечки и т.н. А новият на Calexico бавно, но сигурно започва да се вписва в следобедите, независимо дали вали или е слънчево. А това е важно качество.

richard wright (1943-2008)

[pink floyd - high hopes]

понякога…

[gary numan - everyday i die]
[бранислав нушич - автобиография]

…краят прилича на стена, а началото е като онова, което се намира отвъд нея.

танцуваме под звука на сирените

[chris cornell - chris cornell]

Не е случайно, че „Lights in the Sky“ запълва тишината всеки път преди да заспя. Мисля, че е заради „i have my role in this i can’t disappear or leave you here“. Не е случайно, че „Blessed“ предизвиква желанието за живот. Мисля, че е заради „your teeth missing and your mystic eyes“. Не е случайно, че ми се иска да изживея всеки един стих и всяка една нота. Мисля, че е заради…не, всъщност не е.

what seems like an interlude now…

Time is like a dream
And now, for a time, you are mine
Let’s hold fast to the dream
That tastes and sparkles like wine

Esteja alerta para as regras dos 3

[portishead - silence]

Така и не успях да хвана лилавото Dunlop перце на Щефан Олсдал, така че беше някак логично да взема същото, когато отидох до близкия магазин да си купя нови перца, тъй като не ми се искаше да хабя онова на Анди Тейлър. От седмица отново поднових свиренето, най-вече заради Г., който искаше да свирим Indochine у тях. Някои неща се получават, така че може и да взема китарата с мен в София.

Сега е почти един сутринта – идеалното време за болезнено опасния ‘Third’ на Portishead. Който ме замисля колко добър е мейнстриймът през последните 2-3 години и колко неактуални са всички онези приказки за това как сега всичко било безбожно зле и не както някога си. Добрите албуми и групи валят, а внезапната поява на новия на Bloc Party напомня, че живеем във време, когато наистина не знаем какво ще се случи утре. Никога преди миналото и настоящето не са били толкова лесно достъпни едновременно. Което е толкова прекрасно.

светослав тодоров и silence: Обезкостяване