[brett anderson - p marius] As I sit and watch the summertime and the shadow of the cranes, by the branches of the cedar tree and the beating of the day…you are the rose within my soul, you are the reason why the wind blows. By the meeting of the roads I will hold you in my arms again.
And we’ll sit under the cedar tree as the city fades away…by the places where the blossom falls
and the shadow of the cranes….you are the rose within my soul, you are the reason why the rain flows. By the meeting of the roads I will hold you in my arms again. By the branches of the cedar tree, there’s a bench beside the lake. Take the bridge over the Serpentine, and I’ll see you. Once again.
Преди около две седмици си купих новия брой на L’Europeo, който беше посветен на събитията през 1968 година и нейните герои. 40 години по-късно сякаш има също толкова, ако не и повече причини човек да вдигне глава и защити идеалите си. Но много малка част от хората днес го правят. Има и една друга част, която живее в сладката илюзия, че го прави. И в този прекрасен юнски ден попаднах на новината за деня в news.bg, в която се разказва как някакъв анонимник с дружинката си щял да бори хомосексуализма в святото българско общество.
Нека първо да се замислим над нещо. Ако поставим карфица на картата на света на всяко място, където в момента се водят войни пред нас ще се изправи една не особено приятна истина. Същевременно в България, страна, на който не й липсват проблеми, има неща като високи цени, ниски заплати, многобройни катастрофи, корупция, колеблива външна политика и т.н. вместо група от хора да се обедини и да се опита да направи каквото и да е против всичко това, се създават малки общества от такива люде, които са възпитани да мразят, подкрепяни от умствено импотентни, облечени вечер по потник с дупки, смеещи се на шегите на Слави Трифонов личности, които не биха могли да се докоснат до реалността, тъй като едната им ръка е в мръсните гащи, другата отваря евтината бира. Предполагам, че алтернативата се изразява в 15 годишни момченца, четящи „Моята борба“ в тоалетната.
Кога ли героите на обществото ще спрат да бъдат комплексирани и жадни за внимание едноневки?
Понякога заспиваш толкова дълбоко, че когато се събудиш ти трябват няколко секунди да си спомниш къде си, кой ден е и какво ти предстои. Така беше през онази сутрин, когато отворих очи и от света на сънищата се завърнах в уютната малка стая, в която подът беше прашен, цигарите бяха изгасени в пластмасови чашки с мръсно жълтеникава вода в тях, а клоните закриваха и без това не особено красивата гледка от прозореца. Да, това общежитие започваше да ми харесва.
Беше 21-ви юни – ден, в който една мечта, споделяна от хиляди, щеше да умре, за да се роди нова. Облечен с няколко номера по-широки дънки, няколко номера по-широка блуза, с ужасяваща коса ала „Джим Морисън + евтин гел“ и изпълнен с очакването да преживея нещо, което никога не съм преживявал, аз бях готов да посрещна моя Woodstock. Помня в най-малки детайли всичко, което случи до вечерта. Първите ми срещи с някои хора, последните ми с други, случайните такива по улиците и в трамвая, радостното високоволтово напрежение и уникалността на това да видиш как три поколения се събират и стават едно. Винаги е интересно, когато идеалите на миналото и настоящето се срещат, жалко, че това все по-рядко се случва.
Но от самия концерт на Depeche Mode, случил се преди точно две години, не мога да възстановя почти нищо. Отделни размазани картини са се запазили в съзнанието ми, It Doesn’t Matter Two звучеше в ушите ми няколко дни след това, но и споменът за нея избледнява с времето. Но дори и да не помня ясно какво съм видял от 21.06.06, помня какво почувствах и какво значение имаше това.
Надявам се, че тези думи не звучат носталгично, защото това не е целта. Онези моменти не поставяха край, те създадоха едно ново начало. Странно е как някои песни за безизходност събарят бариерите, странно е как нещо такова оцветява в бяло тъмните мисли…може би това е провокирало един мъдър човек да напише „this is my church/ this is where I heal my hurts“ с идеята за пречиствателната сила на живата музика.
Скоро пък ще се навърши едногодишнината от концерта на Placebo, като вероятно това най-добрият, на който съм бил, просто защото…този го помня! Но първата среща с любовта винаги е различна от всички следващи и има специално място в сърцето.
Взех решението да се отърва от всичко, което ме връща към неприятните моменти, към онова чувство, което често наричам „удар в стомаха“, да изоставя нещата, за които съм изгубвал дни, а не са заслужавали и минута внимание. А такива има много. Те объркват мисълта. Превръщат гласът в ехо, а думите от меч стават щит.
Предполагам, че целият процес трябва да започне от простото приемане на простите истини, които когато си щастлив забравяш, когато си паникьосан мразиш, когато си притиснат подиграваш, когато си озлобен изопачаваш.
Резултатите поне в началото ще са противоречиви, но като човек, който винаги е имал призраци, които да гони от себе си, може би ще е добър план да опитам най-после да внеса малко ред в колекцията от спомени.
Многократно си се замислял, но е различно, когато разбереш, че най-дългият път е този, който води към това, което наистина си, че когато се опитваш да прикриеш мислите си, мълчанието и неловките усмивки те издават, че за да не допуснеш старостта в сърцето, трябва да му оставиш белези, които понякога времето не лекува, че когато мразиш това, което те заобикаля, мразиш само един човек, че може за всеки пътник да има влак, но това не означава, че щастието чака на пристигане, че за да откриеш личните си истини трябва да приемеш до себе си неща, от които обикновено се пазиш и да си подготвен, че след време всички тези прозрения може да се окажат абсолютно погрешни.
I have sat for thousand of nights
listening to symphony music on the radio;
I doubt that there are many men my age
who have listened to as much classical music
as I have –
even those in the profession.
I am not musicologist
but
I have some observations:
1. the same 50 or 60 classical compositions
are played over and over
and over again.
2. there has been other great music written that we
ignore at our peril.
3. the second movement of most symphonies is
only kind to insomniacs.
4. chamber music has every right to be energetic
and entertaining.
5. very few composers know how to END their
symphonies
but
most opening movements, like romance, have
early charm.
6. I prefer a conductor who inserts his own
interpretation rather than the purist who blindly follows
the commands of the master. 7. of course, there are always some conductors with so much ego and
“interpretation” that the composer
vanishes.
8. music is much like fucking, but some composers can’t
climax and others climax too often, leaving themselves and the
listener
jaded and spent.
9. humor is lacking in most so – called great musical
compositions.
10. Bach is the hardest to play badly because he
made so few spiritual mistakes.
11. almost all symphonies and operas could be
shorter.
12. to much contemporary music is written from the safe
haven of a university. a composer must still
experience life in its raw form in order to
write music. 13. music is the most passionate of the art forms;
I wish I had been a musician or a composer. 14. very few writers know how to END a
poem like this one
15. but I do.
