“вече знам, не искам да избягам, няма смисъл и да се предавам“

Беше задала въпроса като реторичен, не искаше да чува отговор от мен, аз не го и дадох. Думите щяха да прозвучат като оправдание, нищо нямаше да променят, но през целия ден размишлявах над това защо нищо не казах. А уж имам готов отговор за всичко и трябва да мисля за друго. Бяхме на това място за първи път от години. Отвътре то се беше променило също толкова, колкото и ние. Ние, които искаме съчувствие от другия, но поради пасивния егоизъм не го отдаваме. Не и с думи.