Portishead – „Third“ (2008 )
Нежният и драматичен глас на Бет Гибънс се дуелира с авангардната и студена електроника в новия албум на Portishead. „Third“, отнел на създателите си повече от 7 години, е едно странно и непредсказуемо пътешествие, което ще ви отведе право към….е, разберете сами. Трудно е да се каже дали чакането си е заслужавало напълно, но новият проект на Portishead е достатъчно стойностен сам по себе си.
Mark Hollis – Mark Hollis (1998 )
Албум, за чието съществуване знаех от много време, но така и не бях слушал допреди няколко дни. Първият и засега единствен соло албум на Марк Холис, бившият вокалист на Talk Talk, следва пост-рок насоката на последните два албума на групата, но този път сякаш джаз елементите са по-осезаеми. Препоръчвам го на всички, които харесват Talk Talk и особено по-меланхоличните им моменти.
Matt Elliott – „Drinking Songs“ (2005) и „Failing Songs“ (2006)
Научих за Мат Елиът, след като ми го препоръчаха в last.fm Изтеглих тези два албума, изпълнени с много тъмнина, скрит гняв към случващото се по света, композиции, които спират дъха ти точно преди да разгърнат цялата си красота. Мат е от хората, с чиято музика ще се опитам да се запозная повече през следващите седмици.
David Sylvian – „Blemish“ (2003)
„Blemish“ е третият албум на Дейвид Силвиан, който слушам. Предишните бяха „Brilliant Trees“ (1984) и „Secrets Of The Beehive“ (1987), и двата изключително силни, мелодични, внушителни, дълбоки. Но хармонията и мелодията не са добре дошли в „Blemish“, който се съсредоточава върху развода на Силвиан и може би за да отрази хаотичността на чувствата, е на първо слушане пълна бъркотия.
Както и да го погледнем, това е албум, в който думите, а не музиката, са на преден план. Бившият вокалист на Japan (и човекът-от-който-Ник-Роудс-открадна-идеята-за-имиджа-си) е все така поетичен, но по-открит и директен. И това с времето започва все повече и повече да ми харесва.
