[david sylvian - maria]
Бях очарователно призован от Willl да посоча кои са 7-те албума, които бих взел със себе си на необитаем остров. Макар и понякога да обичам усамотението, нещо като престой на остров, на който не е стъпвал човешки крак (или ако е стъпвал, може би е бил изяден малко след това?) не е попадало в моя график. Да приемем, че малко преди да бутнат моята Джак Спароу персона от пиратския кораб, едноокият, еднокрак и еднорък капитан ме оставя с iPod и любезното пожелание да си избера 7 албума, с които да го запълня преди тялото ми да се понесе зад борда. Думите му са панически повтаряни от папагала на рамото му, така че ето какво ми идва първо в ума:
Nine Inch Nails – „Ghost І-ІV“
Ще си помислите, че включването на албум на NIN в подобна ситуация е равностойно на самоубийство в недалечното бъдеще, но намирам новия албум за някак си обвързан с природата, което се и допълва и от артуърка към него. Все още не съм го направил, но нямам търпение да прослушам всичките 36 инструментала със затворени очи и в хоризонтално положение.
Sigur Rós – „Takk…“
Ако сте гледали „Heima“ вероятно сте разбрали колко важна част от същността на Sigur Rós е мистериозната Исландия. Музиката им ще бъде саундтрак към неочакваните бури, ще бъде зимата, която никога няма да дойде, прохладният вятър, който ще прави следобедите по-поносими и ще разпалва огъня през нощите.
Brett Anderson – „Brett Anderson“
Дебютният соло албум на Брет отстъпва на създаденото през най-добрите години на Suede, но по някакъв странен начин го намирам за изключително близък до мен. Всяка мисъл, която е преминала през главата ми, е описана в този албум. Или както пееше Нико: „I’ll be your mirror/Reflect what you are, in case you don’t know/I’ll be the wind, the rain and the sunset/The light on your door to show that you’re home“.
The Cure – „Disintegration“
Това е от онези албуми, които мога да слушам само вечер. Интимната поезия на Робърт Смит, съчетана с музика, сякаш обединяваща най-доброто на всичко направено от тях в онзи момент, превръща „Disintegration“ в една нощна приказка, чийто край е отворен.
U2 – „The Joshua Three“
U2 не са сред най-любимите ми групи, но „The Joshua Three“ винаги ще е сред най-любимите ми албуми. След като видях „Париж, Тексас“, филмът на Вим Вендерс, превърнал се във вдъхновение за песните тук, погледнах към албума в съвсем различна светлина, а някои от най-красивите моменти в него придобиха още по-голяма сила.
Patrick Wolf – „Wind In The Wires“
Хаосът в дебютния „Lycanthopy“ е претворен в почти позитивна хармония във втория албум на Патрик Улф – „Wind In The Wires“. Всеки един албум от Патрик, който е като липсващата връзка между Джъстин Тимбърлейк и Трент Резнър, си заслужава да влезе в тази класация, но избирам този, тъй като песнитe в него са точно като пътешествие, което не знаеш накъде ще те отведе.
Depeche Mode – „Songs Of Faith And Devotion“
Отначало смятах да изиграя хитър номер и да посоча „The Complete Depeche Mode“, бокс-сет съдържащ всичко издавано от DM, но ако трябва да е просто един албум – това ще е „Songs Of Faith And Devotion“. Единици групи са достигали до сътворяване на подобна атмосфера, в която гласът, думите и музиката имат криле. Също така, „Songs Of Faith And Devotion“ потвърждава тезата ми, че най-добрите албуми се създават в най-тежките периоди за създателите им.
От класацията изпаднаха няколко албума, които мислех да включа и които също идеално биха се вписали в нея – компилацията „Retro“ на New Order, тъй като NO са перфектният painkiller когато „the routine bites hard and ambitions are low“, „Pokito A Poko“ на Chambao, „Songs Of Love and Hate“ на Ленърд Коен, „Brilliant Trees“ на Дейвид Силвиън, който слушам в момента и много други.
Точно в 20.30 с мис Ц. тръгнахме към Комикс, където трябваше да се състои едногодишнината на късните късометражни прожекции във варненския клуб. Основното, което ме привлече в програмата беше филмът на Стефан Вълдобрев, негова дипломна работа от следването му в Чехия. Събитието си заслужаваше, като успя да укроти яда ми, че изпуснах „За народното творчество“ на Камен Донев. Нямаше 9, когато влязохме в Комикс, където входът беше събиран от една девойка, с която ходихме на уроци по математика в 7-ми клас, но тя (шокиращо) не ме позна.
