следколедно

[joy division - these days]
[шугърман/хопкинс - от другата страна]
За два дена прочетох „От другата страна“ – излязлата наскоро на българския пазар книга за The Doors и живота на Джим Морисън, създадена от рок журналистите Дани Шугарман и Джери Хопкинс. Страхотно написана, с красиво оформление, чудесно преведени стихове, 487 страници истинско удоволствие, които абсолютно си заслужават 30-те лева. Нищо общо с набързо скалъпената и инфантилно преведената „Голата истина“ за Depeche Mode, която се появи преди година и половина. Тъй като не слушам особено The Doors, нито съм се ровел надълбоко из историята на Джим, книгата ми се стори като изключително достоверен източник на това, което се е случвало през 60-те. Направи ми и впечатление, че е написана възможно най-обективно, без на черното да се вика бяло. Попаднах и на книга за живота на лорд Байрон, която смятам да си взема в скоро време. В същата книжарница имаше и някакво издание за най-великите сингли в музиката – разгледах го и след като разбрах, че няма да открия нищо ново за това, което ме интересува победоносно я върнах на рафта.

предколедно

[панкадж мишра - да откриеш буда, корени и философия на будизма]
[elvis presley - lonely this christmas]

Останах приятно изненадан от новата статия на Георги Господинов за Дневник – „Подари книга за Коледа“, тъй като често купувам книги за подаръци и то по подобни причини. За хората, за които музиката означава толкова колкото за мен, дисковете/плочите/DVD-тата са също подходящи, защото както при книгите – посланието в тях не остарява.

През последните няколко дни ретроспективните размисли за направеното и ненаправеното през годината, както и това, което предстои през следващата, не ме напускат. От една страна имам усещането, че мисля прекалено много за това, от друга – невъзможно ми е да не го правя, такъв тип човек съм. И все пак, успях да достигна до прозрението, че човек трябва да бяга от това, което го убива. Да, звучи тъпо, но е много вярно. През последните 1-2 години станах свидетел на това как не малко хора изгубиха част от себе си в борба с чуждите демони, когато е било време да се изправят срещу собствените си.

След коледните албуми на Елвис, идва ред на Франк Синатра.

Весели празници! Световен мир и водка!

Фрагменти (ноември-декември 07)

„Какво искаш да покажеш, какво искаш да имаш в изображението, си личи по това какво оставяш извън него.“ (Вим Вендерс)

Лъжите се таят

…лъжите се таят
в дълго сънуваните
невинни очи които
не се нуждаеха от грим
за да прикрият страха

лъжите се таят
в нагласените снимки
добре обмислените думи
винаги зависими от грима
за да заличат това което са…

Диктофон

…тайно записвам всяка твоя дума
в нотките на слабост
безкрайността
смисълът си
губи

когато не свивам
себе си
до теб
отправям се
към стаята ни
заспивам
слушайки
твоя
глас
разказващ за пролетни дни
заспивам вкопчил се
в твоята възглавница
надявайки се да уловя
нещо
от аромата на косата ти
дали ще се преборя
с празнотата
обзела леглото ми

красотата на тялото
стопила се е в слабите кости
горчив смях искрени сълзи
и тези заучени шеги

примирената борба документирах в
неизтриваеми от съзнанието аудио спомени
дали ще съм убиец ако спра всичко това
дали ще съм страхливец ако себе си за жив смятам
само при звука от дъжда…

Безполезни

…в чии очи ще се вгледаме
за да разберем нашите присъди
чувството за вина ли изгърби
нашите рамене и сведе погледите ни виновни

ние сме безполезни.

примамливи движения
о не сбърках ги за знаци за близост
заключени тоалетни мигновена яснота
заключени сърца буря в ума

и може би е заради странните дрехи
скъпите дискове и скъпото доверие
което така лесно отдаваме и лесно губим
тъмнината към която бягаме и от която
така силно искаме да се спасим

ние сме безполезни…

Скришом снимам липсата на контрол

…като ранено животно дишаш тежко за да привлечеш внимание
пред огледалото вгледана си в това което си
дали мъката в очите е равностойна на любовта в сърцето

скришом снимам липсата на контрол
и запазвам това което на никого не би разкрила

затъмнявам и избледнявам
променям цветовете със самоуверена лекота
но истината е все така болезнена каквото и да правя с нея

осемдесетгодишни души в осемнадесетгодишни тела
в очите на другия виждаме, че не сме наполовина това
което бихме искали да бъдем докосваме се и губим контрол
така често губим контрол над себе си

и няма повече вино в чашите
нито студенокръвни дами в стаите
няма шоколад по устните ни
нито червило по дрехите ни

скришом снимаш липсата на контрол…

(ноември-декември 2007)

дисекция на една година

[leonard cohen – diamonds in the mine]
[фредерик бегбеде - любовта трае три години]

Посрещнах 1.01.07 с няколко десетки завъртания на „Someone Else Not Me“ на Duran Duran, обаждания от приятели от други градове, вино и заспиване не много след полунощ. Всъщност може да се каже, че имам традиция да попадам не в най-приятната за мен обстановка при посрещането на Нова Година, но следващите 12 месеца да се окажат непредвидимо интересни. Странно ми е като си помисля колко неща се промениха и…колко останаха същите през отминаващата 2007-ма.

При мен промените винаги са били свързани с прозренията. Първото голямо прознение стана след като се бях напил, второто в манастир. И двете в разстояние на по-малко от 24 часа. Водеха към едно и също – това, което искаш е там, където се страхуваш да отидеш и за да изминеш този път трябва да тръгнеш от неговото начало, което е без табелки, които да те упътват накъде да вървиш, но с прекалено много реклами. Първата стъпка е най-важна, тя дава началото и задейства механизмите на бъдещето/съдбата. Не знам защо правя тези стъпки и към какво се стремя. Винаги съм разглеждал живота като връх, който трябва да бъде покорен, сякаш имам някаква малка мисия в земния си престой, която трябва да изпълня. И през тази година не разбрах каква е тя, но все още се боря за нея. Надявам се някой ден да видя в какви цветове е флагът, който развявам така патриотично.

Вчера, четейки „Любовта трае три години“ на Бегбеде, се натъкнах на думите, че колкото повече човек се опитва да нарани някого, толкова повече наранява себе си. Това беше също важен урок за мен през последните месеци. Понякога се превръщаме в машини за отмъщение и докато се чудим как да забием ножа в нечий гръб, той е вече опрял в корема ни. Пасивната агресия в действие никога не е добър съветник. Тя е идеалният начин да пилеем енергията, с която трябва да променим себе си и света към по-добро. Щом го осъзнах, престанах да вярвам на изгубените каузи, реших да залагам на това, което има шанс за живот и може да даде такъв. Изгубените каузи са нещо като преграда, която изграждаш между теб и това, от което искаш да се отдалечиш, което понякога може и да си самият ти. Въпрос на време е тези прегради да се превърнат в затвор. Има прекалено много у нас, за да го държим за себе си или прекалено малко, за да го даваме на неправилните хора.

през една двучасова дрямка след безсънна нощ

[new order - age of consent]

Вървях по една огромна дървена платформа, от която наблюдавах релсите и минаващите по тях влакове. Беше ясна сутрин, от онези, в които студеният въздух сякаш прояснява мисълта ти и дори да не знаеш накъде отиваш, походката ти изразява пълна увереност. Стигнах до гарата и се наредих пред едно от гишетата. Пред мен стоеше жена със силен грим, чието лице ми беше познато и ако й бяха поставили табелка, на която да пише „5 лева“, би й отивало. Бяха я накарали да извади всичко от багажа си, а мен ме попитаха накъде ще пътувам. Отговорих „към Варна“, след което ми отвърнаха, че днес няма транспорт до там и скоро няма и да има. Почувствах се, все едно съм попитал за автобус до Кербала. По пътя към „вкъщи“ времето коренно се промени, снегът се появи изневиделица и започна да се трупа по улиците, а купища от подозрително и враждебно гледащи хора, отиваха натам, откъдето се връщах. След това осъзнах, че всъщност се стремя да не изгубя от поглед едно червенокосо момиче, което имах чувството, че познавам. Снегът ставаше все по-силен, тя се обръщаше към мен, усмихваше се широко, някак си инфантилно, забързваше крачка, а аз продължавах да я следвам.

След това писъкът на GSM-а ме събуди, тъй като се оказа, че имам някакъв sms за това, че съм можел да спечеля някакво Поло, ако направя нещо си.

Някой да има съновник?

вяра

[bloc party - on]
[николай вапцаров - моторни песни]

Ако трябва да посоча любим български автор, без да се замислям и за секунда, бих отговорил Никола Вапцаров. Днес се навършват 98 години от рождението му, което ме подсети покрай всичко, което запълва времето ми и отнема от него, да отворя „Моторни песни“, абсолютният връх в българската поезия.

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).

С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.

Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“

За него – Живота –
направил бих всичко. –

Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.

Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? –

Миг след грабежа
ще бъда разнищен.

И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

the ghost of christmas is coming…

[manic street preachers - ghost of christmas]
[димитър димов - тютюн]

Разбирам добре тези, които мразят Коледа, които се отегчават от всичко около новогодишните празници, които намират традициите покрай тях за изключително изкуствени, а те донякъде са си. Но въпреки това, последните дни на декември при мен винаги са свързани с почти инфантилен позитивизъм. До толкова, че вече за 10-ти пъти слушам коледната песен на Manics, инсталирах си плъг-ин, който постави вдясно на десктопа ми мигаща елха и вероятно на 25-ти ще гледам ритуално Love Actually (обожавам Кийра Найтли, въпреки, че е малко гърбава, с големи зъби и прекалено слаба), като междувременно трябва да изнамеря коледните песни на Джони Кеш и Нат Кинг Кол. Вероятно всичко това има нещо общо с детството ми, тъй като имам приятни спомени, свързани с купуване на елхи, спускане с шейни, както и безцелно хвърляне в преспи сняг. Като надявам се, тогава съм различавал достатъчно добре бяло от жълто.

Вярно е, че подаръците са най-скъпи, когато са дадени без повод, но от друга страна – толкова малко хора го правят вече, че си е добре да има празник за това…за да не забравим съвсем.