спомени

[radiohead - videotape]
[тери пратчет - пирамиди]

Днес прочетох новата записка в блога на Моби, в която разказва как на концерта на Дюран Дюран на Бродуей, с някакъв негов приятел, си говорели за издънките на музиканта на сцената. Сред тях е първият му концерт в Италия, по-конкретно в Милано, в клуб за 1000 души, който бил съответно посетен от 8 човека. Друг не особено приятен момент било падането му по време на концерт, заради незавързана връзка на обувките му. Замислих се кои са моите по-неудобни моменти, когато съм бил на сцена, та нека да видим…

- Трябва да се подчертае, че училищните песенни и фолклорни фестивали са огромна част от авторитета и имиджа на гимназията ми, като заради стачката е твърде възможно за първи път от 50 години да не се състоят, както и 50 годишнината от създаването на училището, в което всъщност Вълчев е учил. Миналата година, на 23-ти декември, се проведе традиционният фестивал на песента, в който всеки клас изпълнява избрана от него песен, като прави и хореография, свое сценично поведение и т.н. Когато П. и нейните приятелки съобщиха идеята за You’re the One That I Want на Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон, доста хора се възпротивиха, сред които и аз, гледащ както Оскар Уайлд е гледал, когато са го пратили в затвора. В крайна сметка, на 23-ти декември бях в нещо като гащеризон, обсъждайки с няколко съученика (и подкрепяйки производството на евтино вино), че „баси ве човече, как се набутахме да излезем така, те хората ще ни сочат с пръст“. Освен не особено приятния ми неглиже вид, който беше задължителен за всички момчета, трябваше да изляза на сцената, пред над 500 души, без партньорка в танца, което се дължеше или на дефицита на участващи момичета, или на (в случея) автомонтьорския ми сексапил, за който изглежда никоя не се е чувствала достойна. Впоследствие взехме първа награда и не мога да отрека, че всъщност си беше забавно.

- На афтър партито на Пласибо в Калърс имах невероятното желание да смеся някои недотам често пускани песни, но впоследствие записаните дискове не тръгнаха и трябваше да разчитам само на оригиналните, които обаче съвсем не покриваха това, което бях приготвил на записаните. Предполагам, че ако тогава някой беше дошъл да си поиска песен, щях да го удуша. За щастие, успях да скалъпя нещата, дори да пусна някои много добри песни, които бях позабравил, но като цяло все още ми е гадно, че не съм имал възможността да надуя Блок Парти или Аркейд Файър пред правилната публика. На DM Convention-а в Пловдив през март (на който бях със същата бяла риза, с която по-рано през седмицата бяхме спечелили с класа фолклорния фестивал;червеният си пояс го оставих във Варна) едни дискове пък внезапно изчезваха от кейса, а други внезапно се появяваха в него.

- Сещам се и за първото проявление на моите ораторски възможности или по-скоро липсата им. Беше в детската градина и този път имах костюм на Батман. Самият Батман оставаше победен в един епизод и си спомням, че това силно ме беше потресло по онова време. Трябваше да изрецитирам някакво стихотворение, което аз не можех да направя, изглежда още оттогава отхвърляйки практиката на наизустяване на писмен материал. Майка ми ми суфлираше от публиката и накрая Дядо Коледа каза „Благодаря на Светослав и майка му“. Замисляйки се, че на едно коледно тържество съм бил облечен като Батман, а на друго, повече от 10 години по-късно, като нещо средно между строител и автомонтьор, разкрива и българската реалност – упадъкът на героичното у хората.