Какво има зад завесата?

[the velvet underground - heroin]
[робин робъртсън - the park drunk]

Животът все повече придобива вида на постановка, в която клишетата не омръзват и ни изненадват отново и отново. Вероятно бихме се учудили, ако се замислим колко много неща у нас са заложени не по наше желание, а по изисквания на времето, обществото, моделите на подражание. Често се случва да мразим неща, защото ни е наложено да ги мразим. Често обичаме това, просто защото сме си втълпили, че трябва да му се възхищаваме. Свободата е нещо голямо, но все пак ограничено.

Но имаме една много важна опция, която (все още) можем да използваме – да видим какво става отвъд завесата, стига да ни стиска да го направим. За момент на всеки му се иска да последва колебанията си, а не традиционните си убеждения, но нещо ни спира. Обикновено сравнявам това с една история свързана с Лу Рийд. Когато е бил на моите години, той се е обявил за бисексуален, което провокирало силна загриженост у родителите му т.е. изпратили го в психиатрична клиника и го подложили на електрически шокове с целта да изтрият всякакви хомосексуални мисли от съзнанието му. По-късно Рийд описва това преживяване като „Не можеш да прочетеш книга, защото стигаш до 17-та страница и се връщаш обратно.“ И ако се замислим – стигаме донякъде и без причина се връщаме. Страх ни е от това, което може да се изправи на пътя ни, стъпваме на неизвестна територия, без нищо друго, освен нас самите. Не малко пъти съм се опитвал да „погледна какво има отвъд завесата“ и не веднъж нещо ме е спирало. Да „влезеш“ означава да следваш колебанията, съмненията, да вървиш по неутъпканите пътища, тези, по които хората ти казват да се върнеш. И обикновено са прави. Но кое е правилното? Всеки път, когато съм „поглеждал“ зад нея съм виждал доста красиви неща.

PS – http://www.last.fm/event/407719

10

дрехите, които никога не облече

[sonic youth - shadow of a doubt]

Днес на имейла си получих първото демо на ‘The Clothes You Never Wore’ – песен, която Константин Тодоров (член на Нищо Общо, Mr. Khush и The Dancing Robots Cabaret) записа по мой текст. Както знаем, често финалният вариант е много различен от началния, та винаги е интересно да видиш откъде са започнали нещата. Демото може да свалите тук, а ето го и текста:

The clothes you never wore
in them my tears vanish
and the bitter words
they fill the walls

All the bitter words
they fill walls.

My questions they all seem to get
these bitter silent answers
that never bring the light
i’ve wished i might

find hiding in this room

I’ve wished I might.

My questions they all seem to get
these bitter silent answers
never bring the light
i’ve wished i might

find hiding in this room
I’ve wished I might

This room where I again

With your clothes in my hands
stand smiling at the mirror

which loved you well
singing quietly

miming joylessly

I’m ripping your dresses one after one
like ripping the pages of my night diaries
they all seem to bring the wanted light
In a painful way i’ve found the beauty of gray

Всъщност имах една сцена в главата си. За човек, който съхранява всичко, свързано с мъртвата любов, който живее със смъртта, изпитвайки някакво удобство от това, тъй като отказва да приеме очевидното и нищо не пречи на тази заблуда да продължава. На няколко пъти съм се пробвал да напиша нещо по тази концепция и засега ‘The Clothes You Never Wore’ е най-добрият от резултатите, но все си мисля, че има още какво да се желае, изпише и изреже.

Няколко полезни линка:
http://www.myspace.com/nishtoobshtoofficial
http://www.myspace.com/thedancingrobotscabaret
http://www.myspace.com/mrkhush

твърде много мисли и твърде малко тишина

[sigur ros - gong]
[димчо дебелянов - черна песен]

And the people in the park say you’re down,
And the strangers in the dark say you’re down,
And the pissheads in the bars, say you’re down

….you’re down

And the audiences cry that you’re down,
And the ambulances sigh that you’re down
And the boyfriends and your love say you’re down

….you’re down

There’s a sadness in your lite,
There’s a madness in your smile….

Напоследък съм изключително запален по целия нонсенс, който представлява Head Music на Suede. Този албум е толкова празен, студен, Брет звучи като безучастен свидетел на това, за което пее, констатирайки чувствата, без да им придава чувствителност. На места е като пародия на предходния Coming Up, но сякаш именно заради тази апатия в него го харесвам. Бях попаднал на едно интервю, където се казва, че Coming Up е албум, който е идеален за слушане докато си сушиш косата преди парти. По тази логика мисля, че Head Music отразява сутринта след партито, когато си готов на всичко, за да спреш главоболието.

Имам нужда от нещо добро за четене, в което да се удавя, но ми остава все по-малко време за книги, а анализирането на Христо Ботев и Димчо Дебелянов (макар да харесвам и двамата) в училище и на уроци не ми доставя точно същото удоволствие…Както беше казал веднъж Г. „ти си луд да четеш книги, тва четенето е по-голям порок от цигарите“. Вероятно е имал право…

нат кинг кол

[nat king cole - perfidia]

Бавно, но сигурно, джаз музиката ми става все по-любима, а тази седмица Нат Кинг Кол, Майлс Дейвис и Били Холидей са на честа ротация при мен. С Кинг всичко започна от една сборна компилация наречена The World Of Nat King Cole, в обложката на която има разкази от Натали Кол относно баща й и неговия живот. Едно от нещата, които ми направиха впечатление още в началото, беше двойнствеността във вокалите – на места е трудно да определиш дали гласът изразява позитивност или тъга, радост или ирония. Единствено романтиката е константна.

heima

[duran duran - zoom in]

Поради липса на време все още не съм гледал Heima, документалният филм за исландската група Sigur Ros, но ще го направя при първа възможност. Филмът отразява как групата и екипът им се отправят на двуседмично пътуване из Исландия, което включва изнасяне на концерти в затънтени градове и пристанища, паркове, полета и малки зали. Безкрайно завиждам на Ири и всеки, който го има в ръцете си

списание ритъм спира да съществува

Интервю с Ивайло Кицов – тук

ОК, списанието от много отдавна е на ниско ниво, а в това интервю Кицов говори за неприязън към слаба и неточна журналистика, като именно „Ритъм“ проявяваха такава доста често и донякъде това ме отказа да си го купувам. И въпреки, че от повече от година не съм чел списанието, някак си ще ми липсва. Може би, защото беше единственото сериозно издание за музика в България, заради което все пак съм научавал някои нови групи, интересни факти за други и т.н. Даже като се замисля, още пазя всички броеве. Първият ми май беше с Faithless на корицата и интервюто с Макси Джаз ме беше впечатлило много. След това изнамерих множество стари броеве в антикварни книжарници, включително и покрай обяви, като една от тях беше на Денчев (хей, спомняш ли си?). Интересно е, че за историята на Меник Стрийт Прийчърс първо научих от Ритъм, от един брой от 2001-ва, написана като цяло добре, а 5-6 години по-късно бяха написали, че Ричи е бил вокалистът им. Жалко, че така и не успях да намеря този брой, в който са имали обширна статия за Suede, но пък имам този с The Tears, в който пише, че Брет приличал на мутра, а Натън го бяха кръстили Бернард. Та към края си точно Ритъм бяха това, което музикалната журналистика не трябва да бъде, но от друга страна – те бяха цялата музикална журналистика. По никакъв начин не ги обвинявам за „пожълтяването“, тъй като някои неща се изискват от самия пазар, тъй като, когато една тактика не е успешна, е напълно нормално да се приложи друга. Дано все пак празнината да бъде запълнена с нещо ново скоро…

Виж, вземи, използвай, изхвърли.

[miles davis - israel]

Обществото иска колкото се може повече да получава наготово. Всичко около нас се стреми да бъде по-бързо, по-лесно, по-достъпно, по-удобно. Наготово и бързо. Виж, вземи, използвай, изхвърли. С времето все повече намразвам консуматорското поведение, въпреки, че се случва и то често, да действам според него, което, мисля, е неизбежно. Но страшното е, че този модел се е пренесъл от доста време и в човешките отношения, и то на всички нива. Хората стават все по-малко хора, също както образованието става все по-малко образователно, а в изкуството има все по-малко изкуство.

Всички сме консуматори, но когато станеш консуматор и по отношение на хората около теб, душата ти е вече изгубена. Все повече се сблъсквам с това и предполагам няма друг начин, освен да свикнеш, да се пазиш и да се опитваш да не възприемаш човешките взаимотношения като трамплин. Има нещо ужасяващо, но и много разбираемо в това, в един момент да теглиш една майна на тези, които са ти помагали, да ги оставиш зад себе си и да продължиш…напред, където и каквото и да е това. Ужасяващото е по причини, за които можем и сами да се досетим и разбираемо, защото именно обществото стимулира подобно поведение. Започва още от 1-ви клас и детските игри, преминава през любовта и приятелството, а край няма, тъй като човешката злоба няма дъно, нито граница. Сигурен съм, че всеки който чете това е бил поне един път „видян“, „взет“, „използван“ и „изхвърлен“, което в голяма част от случаите подтиква „жертвите“ да искат „победа“ по същия начин. Прецаканият търси отмъщение, нараненият наранява тези, които са го наранили, дори и да ги обича, големите бият по-малките, защото по-големите са ги били, когато са били малки – в това можем да видим историята на човечеството.

Злото ражда зло и докато то е безкрайно, добротата и честността имат лимит, а понякога цена. Каква ли е границата на моята човечност, каква е цената й и следващия път, когато бъда „изхвърлен“ с какви мисли в главата си ще се изправя?

Изчерпване на залежите от смисъл

Веднага бързам да уточня, че съм човек, пълен със съмнения, с колебания, тихи отчаяния и ред други подобни недостатъци, които никак не се връзват с представата за един абсолютно свободен дух. Дори не мога да си представя как би изглеждал той. Нещо повече, не се отказвам от своите колебания, страхове и лични противоречия. Това в крайна сметка е материалът, с който работя, и, предполагам, повечето писатели работят. От това са направени нашите книги.

Прегледах отново колонките, които съм писал почти всеки петък в „Дневник“, оказа се, че съм го правил цели 7 години. Притесних се от това количество текстове. В един момент си казах, това са два ненаписани романа – като обем, като време, като усилие. Но пък всички тези около триста текста са ми дали правото на реакция всяка седмица. Което си е и лукс, и риск. От една страна, то е средство за създаване на врагове. От друга – опит за създаване на малки споделени публичности.

Реагирането те прави прозрачен и уязвим

Но тъкмо тази прозрачност и уязвимост спасява от компромиси. Написаното, заявеното веднъж, остава и ни държи в своите капани, дава ни ограничителни и отграничителни знаци. Не върви да се събираш с тези, на които си се гневил публично и писмено предишния петък. В това има особена аскеза и хигиена. Казано накратко, текстовете, които съм писал, са били по-смели и по-мъдри от самия мен и са ме спасявали до голяма степен от глупостта да се поддам на редица изкушения, от които днес бих се срамувал.

Вярвам, че е важно да разказваме личните си истории. Вярвам, че голямата История не е по-голяма от човека. В пещерите на идеологическите абстракции дремят зверове, които се хранят с човеци. Имаме примера на няколко такива големи абстракции в двайсети век. А ако перифразираме Достоевски, никоя идеологическа абстракция не може да оправдае сълзата дори на едно дете.

Затова предпочитам конкретиката на разказването през лични, всекидневни неща.

Затова нека започна с една стара история от детството ми, първи сблъсък с тайната на писателския занаят. Тези, които вече са я чели, да прескочат.
Отрано бяхме захранвани с тайните на писателския занаят. И като че ли естественото място, където това трябваше да се случи за първи път, беше кварталната закусвалня, в която баща ми ни поръчваше всяка сутрин шкембе-чорба и лимонада. Масите – квадратни, мушамите – прогорени от цигари, шуберът – мазен, а стъклата – запотени от горещата чорба, която всички духаха и сърбаха, с много оцет и чесън. И там, върху синята плексигласова табелка на стената, прочетох за първи път: „Писателите са хирурзи на човешката душа. Те трябва да изрежат от нея всичко гнило и разложено.“

Какво искаше да каже точно тук тази табелка? Сричах я всеки път, докато сърбах чорбата си. Една лъжица – „хирурзи“, една – „гнило“, още една – „разложено“…

Особен вкус имаше тази чорба.

Писателите, разбира се, не са нито хирурзи, нито инженери на човешката душа (както пък твърди Горки), и слава Богу. Здравият детски вкус ми го подсказа. И досега съм задължен на погнусата, която изпитах тогава към онази табелка

Винаги е притеснително, като те питат какво работиш, да отвърнеш – писател съм. Но това дава една допълнителна освободеност да пишеш за случващото се днес и тук. Най-малкото защото не носиш товара на някоя по-сериозна професия – политик, икономист, юрист, собственик на социологическа агенция. Не подценявам тези професии, но не вярвам, че онова, което се случи и не се случи през нашето минало, може да бъде обяснено единствено през числото на статистиката, през проценти или през хладни анализи. Няколкото сериозни провала на експертите на прехода го доказват. Има ирационални, частни, човешки, несводими под общ знаменател случаи. И не е нужно да се занимаваш с литература, за да знаеш, че личната история, паметта, спомнянето са важни. Историята на близкото минало и историята на прехода не биха били пълни без малките, личните истории на живелите в това време. Вярвам на писателя Естерхази, когато казва, че

без спомняне няма морал

Твърде дълго се е мълчало в българското общество, в българското семейство, ако щете. Има една особена култура на мълчанието, култура на премълчаването. Наречете я наследство от дълги периоди на робство, патриархалност или трупан при тоталитаризма страх. Помня, че нещата, за които говорехме вкъщи, не трябваше да излизат навън. Помня, че баща ми се заключваше в кухнята вечер с транзистора „Селена“ и аз трябваше да се правя, че не знам какво прави. И тази тайна, сигурен съм, е била обща тайна, общ спомен на много хора.

Един от страховете ми в последно време е, че страхът е останал и днес, особено по ъглите на българската провинция. Щях да напиша, страхът се е завърнал, но не съм сигурен заминавал ли си е някога. В известен смисъл събитията от последните седмици по изборите потвърждават това.

Натрупалото се мълчание в нашето минало се прибавя към днешното ни мълчание. Мълчанието ражда мълчание. И ние продължаваме да имаме проблем с проговарянето. Преходът просто затвърди онази късно-социалистическа шизофренност. Двойствеността, в която пребивавахме тогава – да бъдем частно едни, а публично други – се оказа твърде силна. И това до голяма степен е фатално. С реалното влизане в ЕС става все по-драматично ясно, че не можем хем да си останем същите, хем да излъжем, че сме други.

Това, което бавно започваме да разбираме през тези 18 години, е, че освобождаването от манталитета на соца е всекидневно лично действие. Нещо като миенето на зъби сутрин и вечер, хигиенна процедура, която да се превърне в навик, в култура. Същото, струва ми се, важи и за живеенето в свобода. Не става без всекидневно упражняване. Не е еднократен акт.

Идва – това е само частна интуиция – една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на енергийните източници, на нефтените залежи. Ще я нарека Изчерпване на залежите от смисъл. Да, до голяма степен това е глобална, световна криза. Но в България тя има по-особено и по-тежко изражение. Тук собствените залежи на смисъл, както и на нефт никога не са били особено дълбоки. И черпим доста по-бързо, безразсъдно бързо. Така са се сложили исторически събитията, ще кажат историците. Идва сериозна криза на смислеността да се живее днес тук. Люшкането между гняв и апатия, национализъм и срам… и накрая отвращение, напускане, омерзение.

Кризата вече не е само политическа или икономическа. Политическото тук почти не сработва в последните години. То иска гражданска енергия, реагиращо общество. Трудно ми е да го разпозная. Кризата не е просто политическа, тя е криза на смисъла да живееш във формална държава. Криза на мотивацията изобщо да се бориш с тази криза. Формално процедурите на демокрация и на пазарното общество са постигнати. Поне дотолкова, доколкото да се промушат през някакви европейски и световни филтри. В един момент

това симулиране на демокрация тръгва срещу нас

Просто отношението ни към социализма се е прехвърлило в отношението ни към демокрацията. Същата симулация. Все пак преди имаше страх и правила, което правеше симулативното усилие малко по-голямо. Сега и това изчезва.

Всяка симулация има граница. И когато тя изтънее и се пропука, идва реалността и смисловият апокалипсис. А апокалипсисът както комунизмът (в редактираната от Ленин версия) е възможно да бъде постигнат и в една отделно взета страна.

Затова реагирането, дори да изглежда обречено, ми се струва важно. Има моменти, когато трябва да се правят дори предварително обречени избори. Да се застава дори на губещи позиции, но да се застава знаково, с цялото усещане, че си малцинство. Или както казва поетът Томас Елиът: „За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа…“

Предвиждам, че всичко, свързано със смисъла и вкуса и най-вече литературата и изкуството като произвеждащи смисъл, ще стават все по-важни убежища. И нови алтернативни източници на енергия.

Веднъж се наложи да отговарям на уж елементарния въпрос за какво служи литературата. Конкретно – защо трябва да се чете? Ами то е като да питаш защо трябва да се сънува. Не трябва. Просто сънуваш. Четящият човек обаче извършва една невидима работа по вкуса. А човекът с вкус по-трудно става подлец най-малкото, защото е некрасиво.

Георги Господинов

Текстът е четен при получаването на наградата „За принос към свободата на духа“ от награден фонд „Георги Василев“, 5 ноември 2007.

къде?

[new order- way of life]
[борис виан - пътуването до коностров]

Трябваше да го реша преди много време, но все още съм в силно колебание относно това къде искам да бъда по това време догодина. Огромна част от приятелите и познатите ми, решиха да кандидатстват извън България, а тези, които вече са го направили, са оставали предимно доволни от стъпката, която са предприели навремето. Честно казано, винаги съм се чувствал прекалено некомфортно в средите, в които съм бил през годините, за да мога да нарека България „моят дом“ или нещо подобно, а случващото се в тази страна сякаш ти крещи „Бягай!“. От друга страна, някъде в себе си, усещам, че зад негативната реалност, която изпива неусетно силите ти, има нещо, което чака да бъде открито…от мен. Може би е илюзия, може би е самозалъгване, но сякаш не се чувствам напълно готов да поема по един път, без да съм абсолютно сигурен, че наистина в края на другия ме чака стена. Но в днешно време, няма как да си абсолютно сигурен в какво и да е, винаги има риск, а по пътя на себепознанието всичко се случва. Since I was born I started to decay…

„we need to concentrate on more than meets the eye“

[placebo - twenty years]

1) Понякога искрата, която виждаме у хората, внезапно изчезва. Става изведнъж и завинаги. Мисля си, че несъзнателно решаваме докога да блестим. Когато се предадем, няма кой да ни помогне, защото помощта може да се окаже, единствено когато има все още пламък в очите. Може да е малък, но продължава да тлее и желае да бъде разпален. Напоследък все повече се замислям дали огънят у мен е достатъчно силен, дали сред хората, които ще срещна по пътя за реализиране на мечтите, ще различа кой е приятел и кой е враг. И някъде покрай натовареното движение, непочистените улици и тротоари, работата/учението, разстоянието между теб и любимите хора, губиш себе си. Ден след ден. И ако не правиш нищо, този процес продължава и предполагам идва момент, в който вече не можеш да го спреш, защото дупката в сърцето ти е прекалено голяма.

2) Интервюто с Томас Адам от De/Vision се финализира и може да го прочетете тук. Напоследък често слушам новия им албум „Noob“, комбинирано с по-ранния „Unversed In Love“, особено в моментите, когато се нуждая от по-неангажираща и ободряваща музика.

3) Има нещо много зареждащо в студения въздух. Някак си изостря сетивата, избистря ума, прекалено странно е, за да мога да го опиша.

Петър Денчев – Тъй както мъж целува жена, която обича

[cherry ghost - people help people]

За тези, които се интересуват, ще спомена, че Петър Денчев ще представи дебютния си роман „Тъй, както мъж целува жена, която обича“ на 8 ноември 2007 г., четвъртък, от 17:30, в Център за култура и дебат „Червената къща“, София.

спомени

[radiohead - videotape]
[тери пратчет - пирамиди]

Днес прочетох новата записка в блога на Моби, в която разказва как на концерта на Дюран Дюран на Бродуей, с някакъв негов приятел, си говорели за издънките на музиканта на сцената. Сред тях е първият му концерт в Италия, по-конкретно в Милано, в клуб за 1000 души, който бил съответно посетен от 8 човека. Друг не особено приятен момент било падането му по време на концерт, заради незавързана връзка на обувките му. Замислих се кои са моите по-неудобни моменти, когато съм бил на сцена, та нека да видим…

- Трябва да се подчертае, че училищните песенни и фолклорни фестивали са огромна част от авторитета и имиджа на гимназията ми, като заради стачката е твърде възможно за първи път от 50 години да не се състоят, както и 50 годишнината от създаването на училището, в което всъщност Вълчев е учил. Миналата година, на 23-ти декември, се проведе традиционният фестивал на песента, в който всеки клас изпълнява избрана от него песен, като прави и хореография, свое сценично поведение и т.н. Когато П. и нейните приятелки съобщиха идеята за You’re the One That I Want на Джон Траволта и Оливия Нютън-Джон, доста хора се възпротивиха, сред които и аз, гледащ както Оскар Уайлд е гледал, когато са го пратили в затвора. В крайна сметка, на 23-ти декември бях в нещо като гащеризон, обсъждайки с няколко съученика (и подкрепяйки производството на евтино вино), че „баси ве човече, как се набутахме да излезем така, те хората ще ни сочат с пръст“. Освен не особено приятния ми неглиже вид, който беше задължителен за всички момчета, трябваше да изляза на сцената, пред над 500 души, без партньорка в танца, което се дължеше или на дефицита на участващи момичета, или на (в случея) автомонтьорския ми сексапил, за който изглежда никоя не се е чувствала достойна. Впоследствие взехме първа награда и не мога да отрека, че всъщност си беше забавно.

- На афтър партито на Пласибо в Калърс имах невероятното желание да смеся някои недотам често пускани песни, но впоследствие записаните дискове не тръгнаха и трябваше да разчитам само на оригиналните, които обаче съвсем не покриваха това, което бях приготвил на записаните. Предполагам, че ако тогава някой беше дошъл да си поиска песен, щях да го удуша. За щастие, успях да скалъпя нещата, дори да пусна някои много добри песни, които бях позабравил, но като цяло все още ми е гадно, че не съм имал възможността да надуя Блок Парти или Аркейд Файър пред правилната публика. На DM Convention-а в Пловдив през март (на който бях със същата бяла риза, с която по-рано през седмицата бяхме спечелили с класа фолклорния фестивал;червеният си пояс го оставих във Варна) едни дискове пък внезапно изчезваха от кейса, а други внезапно се появяваха в него.

- Сещам се и за първото проявление на моите ораторски възможности или по-скоро липсата им. Беше в детската градина и този път имах костюм на Батман. Самият Батман оставаше победен в един епизод и си спомням, че това силно ме беше потресло по онова време. Трябваше да изрецитирам някакво стихотворение, което аз не можех да направя, изглежда още оттогава отхвърляйки практиката на наизустяване на писмен материал. Майка ми ми суфлираше от публиката и накрая Дядо Коледа каза „Благодаря на Светослав и майка му“. Замисляйки се, че на едно коледно тържество съм бил облечен като Батман, а на друго, повече от 10 години по-късно, като нещо средно между строител и автомонтьор, разкрива и българската реалност – упадъкът на героичното у хората.

lipstick traces

[suede - see that girl]

От близо час ровя из http://www.manics.nl/ – сайт, посветен на Manic Street Preachers и анализиращ в най-малки подробности препратките в песните, обложките и клиповете им към творчеството и мислите на други личности. Жалко, че все още нямам The Holy Bible на диск, най-малко защото щях да видя по-рано това:

„Лесно е да се защити тялото от отровните стрели, но е невъзможно да се предпази съзнанието от онези, които са вътре в него. Алчността, гневът, безрасъдността и заслепението на егоизмът – тези четири отровни стрели по начало са заложени в съзнанието и го инфектират със смъртоносна отрова.“ (Буда) – използвано в обложката на The Holy Bible.

Което ме замисля за някои реални примери, че наистина тези черти няма как да се изкоренят, веднъж развили се и оставили отпечатък върху душата на човек.

Някои други фаворити, сред многото:

„Винаги съм искал и никога не съм успявал да нарисувам усмивката“ (Франсоа Бекън) – използвано в обложката на The Everlasting и клипът към песента.

„Дрогата е съвършеният продукт…търговията, достигнала своя предел. Няма нужда от реклама. Клиентът ще пропълзи и през отточен канал и ще се моли, за да купи…Търговецът на наркотици не продава стока на консуматора, той продава консуматора на стоката.“ (Уилям Бъроуз) – използвано в обложките на Stay Beautiful и Generation Terrorists.

„Великите артисти нямат родина.“ (Алфре дю Мюсо) – използвано в клипа към „If You Tolerate This Your Children Will Be Next“, обложката към сингъла и в обложката на Forever Delayed.

„Имам и кошмари. Някак си всички чувства, които не съм усетила, когато нещо се е случвало, съм ги преживяла в сънищата си.“ (Андреа Дворкин) – част от сетлистът на Ричи Едуардс по време на The Holy Bible периода.

„Трябва да се променя, за да остана същия.“ (Уилем Де Куунинг) – цитирано в обложката към „Tsunami“.

„Исках да натопя човешкото лице в собствената му повърня и да го накарам да се погледне в огледалото.“ (Джей Джи Балард) – семпъл в „Mausoleum“.

„Религията ни дава достатъчно, за да се мразим, но не достатъчно, за да се обичаме.“ (Джонатан Суифт) – в обложката на There By The Grace Of God.

„Мъжкият хромозом е неразвил се женски хромозом. С други думи, мъжът е ходещ аборт. Да си мъж, означава да си емоционално ограничен, мъжеството е болест и мъжете са емоционални инвалиди.“ (Валери Солонас, феминистка, застреляла Анди Уорхол) – в обложката на Generation Terrorists.

„Знам, че някой ден ще умра. И знам, че преди това да стане две неща ще ми се случат. Номер едно – ще съжалявам за целия си живот. Номер две – ще искам да го изживея отново.“ (Хюбърт Селби Мл.) – семпъл в Of Walking Abortion.

„Изкуството е лъжата, която ни помага да разберем истината.“ (Пабло Пикасо) – обложката на If You Tolerate This Your Children Will Be Next.

И поздрав със затварящата Send Away The Tigers ерата Indian Summer:

всъщност албумът се оказа добър, трент е отново прав

[saul williams - tri(n)igger]

so you don’t like the way
we’re running things?
and you don’t like the
way the chisel glang?

you want to blame it
on the government
on why you got to money
for your rent?

you want to start
a revolution?
and blame it on the
institution? you know
there’s only one solution
now tell me what you’re
gonna do son?

the trigger is you
the nigger is you
the trigger is you
the nigger is you
the trigger is you
the nigger is you

so what you gonna do?

you wanna blame them
boys in lebanon and
act like you don’t know
where they get it from?

you want to project
all your problems
and murder every way
to solve them?

would jesus christ
come back american?
what if he’s iraqi
and here again?
you’d have to finally face
your fears, my friend
who’s gonna hold your
hand when that happens?