т.нар. любов
[damien rice - the blower's daughter]
[е.л. доктороу - рагтайм]
Попаднах на блога на едно момиче на 17, което обяснява как се нуждаело от любов. Не бих се впуснал в анализи на нейната публикация или нея самата, тъй като не мисля, че е правилно в случея, но някъде при описанието на това, че търсела някой, с който да може да говори свободно, да я разбира, да я изслушва, да й помага в трудни моменти, да бъде до нея, се замислих – дали в процесът на търсене на някаква близост не подхождаме от време на време малко егоистично? Не говоря само за търсенето на т.нар. любов, а като цяло за човешките взаимоотношения. Напоследък ми се струва, че много често хората искат да наложат себе си над другия, като от него се изисква с удоволствие да промени земното си съществуване от човек с нужди в Мило Дневниче. Винаги съм мислил, че любовта и приятелството са нещо повече от разнообразяване на ежедневието или живота като цяло – тези неща сякаш имат за цел да накарат душата ти да се развива. И така често убиваме този смисъл, че се получава точно обратното. Толкова често, колкото се случва да отхвърляваме правилните хора, поради неизвестни причини.
докато не заобичаш, не разбираш какво ти е трябвало.
и без да бъда дискриминативна – на 17 и аз мислех като дете.
любовта на големите е друга история. и мисля, че за първата никога не можем да сме дорасли.
Повечето момичета си мечтаят за някой,който отговаря на описанието, което си написал по-горе. Но ако случайно получат точно това,което са искали, започват да мрънкат, че е прекалено послушен/скучен/пр. Аз овреме се осъзнах,че си искам човек от плът и кръв, който да ме ядосва, да ме изненадва и да не се съгласява винаги с моето мнение. За да ни е интересно заедно.