[pet shop boys - i get along]
[уди алън - аз пиша чрез филми - разговори със стиг бьоркман]
За всички, които са в София или смятат да бъдат там на 10-ти ноември. Не пропускайте това.
[charlotte gainsbourg - af607105]
[уди алън - аз пиша чрез филми (разговори със стиг брьокман)]
Толкова е важно да умеем да откриваме най-правилния начин, по който да улавяме идеите. Днес написах нещо ново, което ми хареса, всъщност едно от многото нови неща, написани напоследък. Доста семпло стихотворение, за което не съм сигурен дали е всъщност сериозно или осъзнато наивно и иронично. Може би заради последното сложих за заглавие цитат от един стар британски комедиен сериал.
Впрочем, бях забравил колко любим ми е 5:55 на Шарлот Генсбург. Доколкото разбрах, има ремикс версия на албума, но изпитвам някакъв страх, когато стане въпрос за ремикси на перфектни песни, макар винаги да се намират и добри интерпретации. Клепачите ми упорито се затварят, така че лека нощ.
[jane birkin - my secret]
Отворих първия си виртуален дневник преди вероятно повече от две години, но досега никога не съм писал за политика. Ще го направя сега, някъде покрай въпросите защо не съм гласувал.
Въпреки внушителното есе на Любен Дилов-син, хитро озаглавено „Обичай баба си, но не я оставяй да гласува вместо теб“, не намерих достатъчно лична мотивация да дам гласа си, за който и да е от претендентите за кмет на Варна. Винаги съм съм твърдял, че трябва да защитаваме позициите си и това, което обичаме, но в случея, колкото повече следя това, което става, толкова повече се обърквам в позицията си, а и така и не ми е ясно как след като политиката става все по-мъглява сфера, има толкова много кандидати, хора, които биха искали да се занимават или да навлязат още по-дълбоко в нея? Защо всъщност желаят да имат роля във властта и кого представляват там? И как може един екип от хора да се смята за способен в бъдеще да полага усилия за управлението и напредъка на цял град, когато няма кой да каже на г-н Х да се обръсне преди да го снимат и разлепят лика му на възможно най-видните места.
[dave gahan - down]
Винаги преди пътуване съм малко нервен – дали съм взел всичко, което трябва, дали няма да закъснея и подобни. За щастие, всичко мина добре, автобусът беше почти празен и пътят до тънещата в кал София мина изненадващо бързо. С. и нейните очи ме посрещнаха и се отправихме на разходка, минавайки през Британския център да си взема сертификата, СУ да проверя за едни курсове, Orange, от където купих два диска и едно доста приятно място, наречено Апартамента. Следваха още няколко срещи с приятели и приятелки, след което с Я., Н. и Ю. се отправихме към Маската, където щяха да пеят Minerve.
Вечерта не започна особено добре, тъй като на сцената се качи някаква готик група, наречена Limes Agonae, придружени от две магистралки за балет. Единия от вокалистите излезе с листче, откъдето си четеше текстовете, което заедно с хореографията на готик девойките, напомнящи ми за първите репетиции на моя клас за училищния фестивал в 8-ми клас, направи ситуацията доста смешна. Вероятно щях да плача, ако бях в организацията, което съответно ме замисли колко е хубаво да си на парти без да си минал през всички нерви, които ти отнемат голяма част от енергията. След като Limes благоволиха да приключат трагикомичния си спектакъл, на сцената излезе и вторият съпорт акт – Пролетарии, представени от Сашо и кийбордът му, стоящ на две табуретки. Въпреки, че половината от музиката беше на плейбек и контактът с публиката се губеше, Сашо изпълни някои интересни песни, но други ме се сториха малко повърхностни. И все пак участието му донякъде успя да заинтригува някои от присъстващите и да подгрее атмосферата.
След като се снимаха и поговориха с повечето дошли и подписаха разпродадения тираж от дискове в клуба, Minerve застанаха по местата си и изнесоха изключително див концерт, като въобще не очаквах, че ще се раздадат така всеотдайно и ще покажат толкова уверено и непринудено сценично поведение, което веднага активизира стотината посетители. На следващия ден Б. отбеляза, че „снощи беше наистина специална вечер“ и е много права.
Неочаквана изненада беше и изпълнението на кавърите на ‘Halo’ и ‘World In My Eyes’ на Depeche Mode. В разговорите с Даниел, Матиас и Адреас, разбрахме, че ги били репетирали специално за концертите в Турция и България. Силно се надявам, че след като и самите те останаха много доволни от публиката, ще дойдат отново в близко бъдеще. Единственото разочарование беше, че можеха да се съберат далеч повече хора, които не дойдоха дали заради недостатъчна реклама, мързел или неудобно време, а Minerve наистина показаха, че заслужават повече внимание.
След едно бързо сутрешно кафе с К., двамата се отправихме към близката спирка, откъдето взех автобус за автогарата. В следващите няколко часа изгледах с полу-заспал поглед няколко ужасяващи филма, включително някаква комедия с Линдзи Лоън, която стана номер 1 за най-тъп филм, измествайки от класацията ми друга американска комедия, която всъщност гледах на отиване.
Впрочем, като се връщах пеша до вкъщи, се замислих колко е приятно чувството да си оползотворил времето си максимално. If time be of all things the most precious, wasting time must be the greatest prodigality.
[this heat - radio prague]
[борис виан - ще плюя върху вашите гробове]
Прочетох „Ще плюя върху вашите гробове“ на Борис Виан на един дъх – напомни ми колко обичам произведенията, които са както синтезирани, така и ефектни, без да им липсва внушителност. За съжаление, има ужасно много, както в литературата, така и в киното и музиката, които губят част от потенциала си в изследване на насоки, които могат да се спестят. Винаги съм харесвал неща, които веднага те отнасят във вихъра си и не позволяват да те приземят.
Във вторник съм в София, за да си взема CAE, като ще съчетая това с концерта на Minerve, който ще се състои в клуб Маската, в Студентски град, което е чудесна възможност да се видя с някои приятели. Надявам се времето да не е твърде лошо, за да не станем със С. на един същински snow patrol 
И дано на 24-ти сутринта да не изпусна спирката за автогарата, както щеше да се случи предния път, ако Д. не беше в същия автобус.
[david bowie - weeping wall]
През август, по време на фестивала „Bienal Centroamericana Honduras“ пуерториканецът Джилермо Варгас е представил своето изкуство, като е завързал улично куче в галерията, предупреждавайки всички посетители да не го хранят. Животното е умряло от глад същия ден. Снимки и още за този случей, разгневил множество природозащитници – тук.
На пръв поглед това, което е направил Варгас е наистина чудовищно. Но ако се замислим – дали няма нещо, което да придава смисъл на извършеното? Виждаме всеки ден бездомни кучета, чийто край може да настъпи всеки момент, но колко от нас правят нещо, за да променят това и…дали въобще искаме да го променим? Дали не се шокираме от смъртта, само когато тя е директно пред очите ни? Погледнато от тази гледна точка, направеното може би има някакво послание зад иначе очевидната жестокост. Въпреки, че при този вариант, може да говорим за вид политическо изявление, така или иначе думата изкуство не ми се връзва…
[marc almond - stardom road]
Все повече се убеждавам, че в живота няма как да се мине по някакъв тънък или безопасен начин. Ако ще се хвърляме в нещо, трябва да навлезем в най-дълбокото. Това, което е свършено наполовина никога няма успех. Ако ще работим по нещо, ще трябва да го изпипваме, докато не постигнем желаните резултати. Ако ще обичаме, ще трябва да обичаме с цялото ни сърце. Ако ще мразим, ще мразим яростно. Щом не сме дали достатъчно от себе си в някаква сфера, всичко, за което сме се надявали ще изчезне пред очите ни. Изглежда няма как да достигнем до края (където и каквото и да е това), ако не сме хора на крайностите.
[maps - lost my soul]
[the fein - безполезни.doc]
В началото на годината англичаните от Maps пуснаха за свободен даунлоуд песента ‘Elouise’, която ми допадна, но така и не намерих време да отделя внимание на целия албум, озаглавен „We Can Create“, и който донесе номинация на групата за тазгодишните награди Mercury, в категорията за най-добър дебют. Снощи най-после чух албума изцяло и трябва да кажа, че съм впечатлен. Идеална комбинация между електро-поп, дрийм поп, малко чилаут и шуугейз, която има голяма вероятност да ви хареса, ако слушате неща като People Press Play, Junior Boys, Fujiya & Miyagi, Sigur Ros, The Postal Service, соловите неща на Били Корган, Мартин Гор, Крисчън Айгнер и др. По продукцията на „We Can Create“ са работели Валгейр Сюгърсон (записвал с Бьорк) и Кен Томас (Sigur Ros, Дейв Гахан).
Смятах да направя списък с най-любимите ми албуми от тази година, които са ужасно много, но ще изчакам още поне месец, тъй като всякакви внезапни открития не са изключени.
[nine inch nails - capital g (streetlab mix)]
[доктороу - рагтайм]
В безмилостната битка за нови хитове стават и някои дребни недоразумения, които Иво Сиромахов в последния брой на списание „Макс“ подрежда в топ 10:
10. Ирина Флорин – „Цвят лилав“
Ще посрещна изгрева сама,
ще докосна слънчева искра
и ще скрия в дланите роса,
за да пия през деня.Още в първия стих лирическата героиня заявява намерението си да посрещне изгрева – ритуал, който ни отвежда или към традициите на Джулай морнинг, или към практиките на дъновистите.
Четвъртият стих обаче е леко смущаващ – „за да пия през деня“. Кой пие през деня, при това сам? Единствено алкохолиците. Нека видим какво се случва по-нататък:
Ще приема залеза с тъга,
ще запазя дневна светлина
и ще скрия в себе си сълза,
за да пия през нощта.Опасенията ни се потвърждават. Лирическата героиня кърка не само през деня, но и през нощта. Затова съвсем логично в припева се появяват и халюцинациите й:
Аз съм само цвят лилав -
люляк съм, люляк съм.
Аз съм само цвят лилав -
теменуга съм.Тук и най-добронамереният слушател ще се запита: е, добре, аджеба, какво си в крайна сметка? Люляк или теменуга? Очевидно в текста става въпрос за тотално раздвоение на личността вследствие на алкохолния делириум.
9. „Каффе“ – „Пак там“
На девета позиция в класацията е текстът на група „Каффе“ – „Пак там“. Текстът е кратък и с това се изчерпват всичките му качества:
Сам съм, пак сам, по-добре да съм сам.
Там съм, пак там, по-добре да съм там.
Сам съм, пак сам, по-добре да съм сам.От този поетичен напън научаваме, че лирическият герой по някаква причина е останал пак сам, но това не му пречи. Може би в този момент той е открил предимствата на мастурбацията пред класическия секс – хем е по-хигиенична, хем е по-евтина, хем не си късаш нервите.
От втория стих обаче става ясно, че човекът е „пак там“. Къде е това „там“? Очевидно е някакво място, което не е удобно да се назовава. И в което човек ходи сам. Демек – в кенефа.
Значи може да става въпрос за мастурбация, но може и да се възпява обикновената голяма нужда, при която човек е „пак сам“ и „пак там“.
И в двата случая обаче са възпети идеалите на солипсизма – философия, според която човек си е самодостатъчен и не му трябват нито гаджета, нито фенове, нито награди от „Евровизия“. Може би именно това парче обяснява защо група „Каффе“ се разпадна в самота.
Камен Воденичаров – „Едно кафе без кофеин“Темата за кафето често присъства в поетичните търсения на българските поп изпълнители. Ярък пример за това е песента на Камен Воденичаров „Едно кафе без кофеин“:
Едно море, приятен бар,
вълшебен звук, танцуваме.
Едни вълни, игрален филм
със хубав край, едно кафе… без кофеин.В този текст метафорите на пръв поглед са прости. „Едно море“ е ясно. Става въпрос за Черно море. Очевидно лирическият герой не страда от излишен национализъм, иначе щеше да изпее „България на три морета“.
Много по-озадачаващ е изразът „приятен бар“. По българското Черноморие всички барове са неприятни, затова се питаме кое място се възпява в това парче?
Авторът не ни дава повече информация освен факта, че има „едни вълни“ – явление, което често се наблюдава по плажовете. „Игрален филм със хубав край“ също е много общо, но подозираме, че става въпрос за „Мила от Марс“, защото най-хубавото на този филм е, че свърши.
И сега поантата: „едно кафе без кофеин“. Защо без кофеин? Може би Камен страда от безсъние или пък вече е изпил 3-4 нормални кафета и не иска да рискува сърцебиене? Защо тогава не пие една бира, ами се лигави с тия безкофеинови кафета?
7. Лилана – „Невинна“В българския фолклор терминът „невинна“ е синоним на „девствена“ – нещо, което Лилана със сигурност не е, но това не й пречи да възпява времената, в които хименът й е бил цял и непокътнат. Ето какво се случва в тази драматична изповед:
Събличам всичко, но не знам защо
остава толкова горещо в мислите ми…Още в първите два стиха Лилана заявява гражданската си позиция по най-сериозния съвременен проблем – глобалното затопляне. Героинята й е съблякла всичко, но жегата я мори. След това публицистично въведение веднага е посочена и причината за страданията на младата певица:
О, бейбе, това е твоя вина!
Само че кой е бейбе и защо не се споменава името му? Вероятно от съображения за дискретност – човекът може би е женен и не иска да се афишира. Въпросният „бейбе“ обаче продължава безмилостно да подгрява лирическата героиня по полов път и воплите й стават все по-жални:
О, бейбе, става ми горещо така!
Защото, о, бейбе, ме караш да правя това!Изглежда, че „бейбе“ е някакъв сексуален душманин и вследствие на действията му логично идва сърцераздирателният припев:
Такава ли съм, не, не съм,
така се получава, но невинна съм.
Такава ли съм?
Именно в тези редове Лилана задава най-важния си екзистенциален въпрос: „Такава ли съм?“ Този въпрос е неясен. Каква „такава“? Ако се върнем към заглавието „Невинна“ (разбирай „девствена“), можем да допуснем, че истинският въпрос е „Такована ли съм?“. Тази хипотеза ни дава ключ към истинската драма в текста – „бейбе“ е подгрял нашето момиче, но не е свършил работата докрай и е оставил Лилана на сухо. Лошо!6. Теди Кацарова – „Бельо от кадифе“
Теди Кацарова влиза в класацията с едно материалистично парче, възпяващо аксесоари от облеклото. В този смисъл „Бельо от кадифе“ продължава традициите на старата градска песен „Червената ти връзка, Ленче ле, сърцето ми пръска“.
Но ако нашите деди са били пуритани и са възпявали само червени връзки, Теди Кацарова е много по-дръзка и не се бои от директната еротика:
Бельо от кадифе,
карирано бомбе,
когато видя те,
сърцето ми ще спре!По всичко личи, че обектът на желанията на Теди Кацарова се е явил пред нея само по бельо от кадифе и карирано бомбе. Този екстравагантен дрескод наистина е развълнувал лирическата героиня, макар че бельото от кадифе не е особено хигиенично.
То запарва, затова е по-добре да не се подвеждаме по еротичните фантазии на певицата, а да заложим на класическите памучни боксери.
5. Ан Джи – „Еректус“
Между еротиката и порното има само една крачка и Ан Джи не се поколебава да я направи с предизвикателното си парче „Еректус“:
Не, не спирай,
цяла нощ си мой.
Не, не спирай
само ти и той.
Не, не спирай,
гледам твоя вид
и възбуда в моя вид.Вече е ясно, че лирическата героиня е изпаднала в състояние на тежка сексуална абстиненция, характерна за войниците на наборна служба.
След дълги полови лишения най-после й се е удала възможност да утоли либидото си и тя решава да си навакса всички пропуснати ползи. Малко ни озадачава четвъртият стих – „само ти и той“. Кой е той? Дали не става въпрос за групов секс? Или пък „той“ е свенлив евфемизъм за половия орган на любимия?
За сметка на това последните два стиха завинаги покоряват сърцата ни с оригиналното римуване на „вид“ с „вид“. Този похват ни отвежда към традициите на социалистическата поезия, когато Орлин Орлинов римуваше „полковник“ с „подполковник“.
4. Антибиотика – „О, не“На четвърта позиция в класацията е чаровното трио „Антибиотика“ и изпълненото с недомлъвки парче „О, не“:
Не мога да правя онези неща,
които толкова много си искам.
А искам толкова много неща,
не мога, а толкова много ги искам.Обичам да правя, обичам да искам
Искам да мога да обичам искам
Правя да обичам, обичам да мога
Но днеска не мога, не мога, не мога.Първият куплет на тази песен е загадъчен. Кои са „онези неща“, които трите момичета толкова много искат? И кой им пречи да ги осъществят? Мистерия!
Във втория куплет обаче всичко се изяснява. Поетесата заявява „искам да мога да обичам…“ и в края на куплета измрънква „но днеска не мога, не мога, не мога“.
Именно това „днеска не мога“ дава отговор на проблема. По всичко личи, че лирическата героиня е сполетяна от месечния си цикъл, който й пречи „да може да обича“ с цялото си същество. Така мераците й остават незадоволени поради прищевките на природата. Е, как да не грабнеш перото и да не излееш мъката си?
Изящен текст, който намира своето заслужено място в съкровищницата на менструалната поезия.
3. Нети – „Луната спи“
Този текст е възторжен триумф на поезията над здравия разум:
Луната спи безплътен призрачен сън.
Луната спи – космическо видение.
Луната спи – брилянти светят навън.
Луната спи, Луната спи.
Луната спи, а някой краде птици,
друг – рисува очи съвсем тихо
Луната спи, а паяк плете сноп лъчи
Луната спи.И вие сте го забелязали: фразата „Луната спи“ е повторена цели осем пъти. Това означава, че авторът не е много сигурен в тезата си и затова я повтаря до припадък, разчитайки че „една лъжа, повторена сто пъти, става истина“.
Но да оставим Луната. По-интересно е какво се случва, докато тя спи. Забележете: „някой краде птици“. За какви птици става дума? Вероятно са кокошки или мисирки, тоест птици, отглеждани със стопанска цел, иначе защо ще ги крадат?
От друга страна, героинята има ярката гражданска позиция и чрез изкуството тя алармира правораздавателните органи за извършено престъпление от общ характер.
За съжаление, не се уточнява мястото на престъплението, но в следващия стих се казва „друг рисува очи съвсем тихо“, така че бихме могли да предположим, че кражбата е извършена в района на Художествената академия. Румен Петков да вземе мерки!
2. Мария Илиева – „Нищо“
Това парче хвърля нова светлина върху икономическите несъвършенства на пазарното общество:
Искаш да имаш, но нямаш
можеш да искаш да имаш
можеш и всичко
да имаш, ако нямаш.
Мен ако нямаш,
значи нямаш нищо.Текстът явно е адресиран към някакъв алчен тип, който робува на материалните ценности. Той очевидно е близък на певицата, защото тя му говори на „ти“. (Иначе щеше да пее „искате да имате, но нямате…“ и т.н.)
Става ясно, че този човек до такава степен е заслепен от блясъка на парите, че го пренася и върху интимните отношения. Този тип иска да има и певицата, сякаш тя е някаква вещ, която можеш да си ползваш срещу известно финансиране!
Лирическата героиня обаче не се поддава на провокацията и директно заявява на натрапника, че неговото богатство е изградено на фалшиви основи, защото „мен ако нямаш, значи нямаш нищо“.
Изводът е, че нито един българин не може да се смята за истински богат, ако не е имал Мария Илиева.
1. Графа – „Глава“
Безспорен шампион сред тъпите текстове е шедьовърът на Графа – „Глава“:
Вчера имах дълга коса,
днес имам къса коса,
утре ще бъда с гола глава,
вдругиден не знам.
Вдругиден ще имам ли…
глава, глава, глава, глава, глава, глава
не знам дали ще имам…
глава, глава, глава, глава, глава, глава.
Не знам дали ми трябва… глава.Още в началото на текста става ясно, че лирическият герой има известни проблеми с бръснаря си (или както е модерно да се казва – „коафьор“), в резултат на което всеки ден е с различна прическа и е започнал да изпитва основателни страхове за бъдещето си – „вдругиден не знам“.
Този бръснарски произвол до такава степен е деформирал психиката на младия певец, че той вече се опасява дали изобщо ще има глава (или както пее Графа – „гуава“).
В крайна сметка оптимизмът побеждава и Графа заявява, че дори да загуби главата си, това не е чак толкова лошо, защото не е сигурен дали му трябва „гуава“. И наистина, ако съдим по текстовете му, глава въобще не му е нужна.
[damien rice - the blower's daughter]
[е.л. доктороу - рагтайм]
Попаднах на блога на едно момиче на 17, което обяснява как се нуждаело от любов. Не бих се впуснал в анализи на нейната публикация или нея самата, тъй като не мисля, че е правилно в случея, но някъде при описанието на това, че търсела някой, с който да може да говори свободно, да я разбира, да я изслушва, да й помага в трудни моменти, да бъде до нея, се замислих – дали в процесът на търсене на някаква близост не подхождаме от време на време малко егоистично? Не говоря само за търсенето на т.нар. любов, а като цяло за човешките взаимоотношения. Напоследък ми се струва, че много често хората искат да наложат себе си над другия, като от него се изисква с удоволствие да промени земното си съществуване от човек с нужди в Мило Дневниче. Винаги съм мислил, че любовта и приятелството са нещо повече от разнообразяване на ежедневието или живота като цяло – тези неща сякаш имат за цел да накарат душата ти да се развива. И така често убиваме този смисъл, че се получава точно обратното. Толкова често, колкото се случва да отхвърляваме правилните хора, поради неизвестни причини.
[fad gadget - plain clothes]
[стив малинс - a biography]
- Снощи забелязах на рафта „A Biography“ на Стив Малинс, която не съм отварял от година и реших да се зачета. Въпреки, че това е книга за DM, в нея е описано много подробно и стегнато зараждането на електро-поп вълната в края на 70-те и началото на 80-те. Когато интервюирах Стив, той беше споменал, че счита 80-те като много слабо документиран период в музиката. И наистина, четейки началото на книгата имах усещането, че сякаш отвсякъде желанието за революция е напирало. Тридесет години по-късно имаме толкова малко останало от тази амбиция („Playing it safe is the most popular way to fail“ – Е.Смит). Събудих се с невероятното желание да преслушам ранните неща на DM, както и любимите ми песни на Fad Gadget, Soft Cell и Гари Нюман.
- Трябва да призная, че с учителските протести разширих мирогледа си по отношение на това какво се случва в страната. През последните две години се бях изолирал от всякакви новини, свързани с политика. Вероятно, ако изведнъж бяха започнали бомбени атентати над България, може би нямаше да разбера, нито щеше да ми направи впечатление.
- В някаква бюлетина в Myspace имаше линк към петиция против матурите. Прегледах какво са писали подписалите се и като видях по колко правописни грешки имаше на публикация – наистина, по-добре да няма. Не че съм от най-грамотните, но все пак…
- Разни чудесни идеи напоследък ме преследват и си мисля, че вбъдеще може да се получи нещо доста силно от тях.
- Monday you can fall apart. Tuesday, Wednesday break my heart. Oh, Thursday doesn’t even star, it’s Friday I’m in love!
[radiohead - videotape]
[вим вендерс - логика на образите]
Днес изслушах „In Rainbows“ на Radiohead над десет пъти, а от половин час съм зациклил на ‘Videotape’. Нямам думи, всъщност написах няколко тук, но въпреки това, трудно е да се опише. Нереално е.
[leonard cohen - sing another song, boys]
[вим вендерс - логика на образите]
„Well, I think the way you feel as a teenager stays with you, forever. I really believe that. And we try to change and we hope that we change, but we don’t really in big ways, in serious ways. I think the personality is formed at that time, for the good and for the bad. … We all want to grow up and move on and appear to be different to people. And we want people to see us in a different way. But, I don’t know, I think the personality is very, very strongly cemented, and we just bear whatever shortcomings we have and learn to live with it.“
Попаднах случайно на този цитат от Мориси и трябва да призная, че не съм се замислял особено върху това, но като че ли съм съгласен. Въпреки, че има множество фактори, които ти влияят, особено когато настъпиш към зрелостта, все пак има някаква основа на характера, която се изгражда именно в юношеските години. Ако трябва да погледна към себе си – имам разни слабости и недостатъци, които знам, че са вече почти непоправими и вероятно ще ме следват през целия ми живот. Същото е и с не малко хора на моите години, които познавам – в тях вече е заложен характерът, който ще проявяват в отношенията и в живота си. Дори ако хвърлим поглед към възрастните хора, визирайки най-вече тези над 40 – в реакциите им има често има нещо, нещо почти инфантилно, което си е зародено у тях като поведение още от детските им години.
Човек може да се промени много, понякога учудващо много и то за кратко време. Това се отнася и за мен, тъй като допреди година-две бях изключително комплексиран и несигурен във…вероятно всичко. В момента все едно имам някакви криле на самоувереност по отношение на това, което правя и мисля, но не смятам, че това състояние можеше да бъде постигнато, ако не бях минал през този доста типичен за много хора период. Но все пак, има не малко неща, които си остават в мен и знам, че винаги ще бъдат част от това, което съм. И за добро, и за лошо.
Току-що смених „Songs of Love and Hate“ на Леонард Коен с „Counterfeit 2″ на Мартин Гор, което ми припомни колко много обожавам този албум. Въпреки, че е записан по почти аматьорски начин, до голяма степен еднообразен и минималистичен, намирам нещо невероятно специално, интимно и…сякаш всичко, което искам от музиката го има тук. Покрай безбройните Депеш партита, фен сайтът, диджейството, интервютата и т.н., често съм спирал да слушам DM с месеци, просто защото в един момент ти писва от всичко това, но „Counterfeit 2″ звучи магически всеки път, когато го пусна и е така от първия, в който го слушах. Това беше през септември или октомври 2003-та, когато М. ми го записа и изпрати, заедно с „Counterfeit“ и „Paper Monsters“ – по това време, по някаква странна причина, не можех да тегля mp3, а и албумът го нямаше по магазините. Четири години по-късно ‘In My Other World’ е все още перфектната песен за дъ рейни морнинг афтър. А ‘Candy Says’ всъщност ме запозна с музиката на Лу Рийд и Велвет Ъндърграунд, които са също сред хората, които са спасили живота ми.
Candy says I hate the quiet places
that cause the smallest taste of what will be
Candy says I hate the big decisions
that cause endless revisions in my mind.
PS – Станах чичо!
[the smashing pumpkins - this time]
[дейвид линч - да уловиш голямата риба]
Найджъл беше страхотен на концерта си в Двореца на културата и спорта във Варна, като след Моцарт и Бетовен, изпълни „Purple Haze“ на „the dead motherfucker“ Джими Хендрикс и ако не се лъжа разни неща на Майлс Дейвис. Въпреки, че не слушам особено често класическа музика вкъщи, винаги e запомнящо се за мен преживяване, когато ми се случва на живо.
Снощи реших да оставя листовките и темите по история за малко. Случайно отворих „Да уловиш голямата риба“ на Дейвид Линч, което ме подсети за две неща:
1. Линч е феномен.
2. Трябва да си намеря книжките за Вим Вендерс, Уди Алън и Марлон Брандо от същата поредица. И не само.
Ето и някои от любимите ми неща, написани от Линч в книгата:
„Идеите са като рибите. Ако ще ловите дребна риба, оставате на плиткото. Но ако искате да уловите голямата риба, трябва да навлезете надълбоко. В дълбоко рибите са по-силни и по-истински. Там те са огромни и абстрактни. И много красиви.“
„Гневът, депресията и мъката са красиви неща като част от сюжет, но за един творец или автор на филми те са отрова. Те са като усмирителна риза за творческия дух.“
„Може да улавяте идеи на дълбокото. И креативността ви да струи. Това превръща живота във фантастична игра.“
„Ето най-важното нещо за медитацията: с нея ставате все повече вие самият.“
„Аз говоря и Анджело свири. Той свири думите ми. Но понякога не ги разбира и свири много лошо. Тогава казвам „Не, не, не, Анджело“. Променям думите си и той също засвирва по друг начин. Пак казвам „Не, не, не, Анджело“ и пак променям думите си. И някак си чрез този процес той улавя нещо и аз казвам „Това е!“.
„Всички ние сме отражение на света, в който живеем.“
„Оставете страданието на героите си.“
„Сферата на съзнанието ви може да стане безгранична. Това е необятност.“
„Не бих казал, че харесвам разлагащи се тела, но те имат невероятна текстура“
[editors - when anger shows]
Гледах „Irreversible“, известен още като „оня филм, в който изнасилват Моника Белучи десет минути и я ритат още толкова“, но не мога да реша дали е невероятен, заради именно брутално реалистичните сцени или е просто безсмислено претенциозен. Вероятно истината е някъде по средата, но има доста неща, които ме впечатлиха в този филм. Най-вече това, че наблюдавайки го, ти не си зрител – ти си свидетел. Начинът на заснемане те кара да се чувстваш попаднал на неправилното място в неправилното време, разкривайки пред теб широк спектър от неудобните истини за човешката природа, която понякога е доста животинска, междувременно атакувайки зрителя/свидетеля на всички нива – звуково, визуално, психологично. Дори физически, тъй като едва ли някой може да гледа спокойно седнал създаденото от Ное и да не изпита силен дискомфорт от ставащото пред него. Предполагам, че има достатъчно причини „Irreversible“ да бъде наречен порнографски, хомофобски, експлоативен и шокиращ, просто за да бъде шокиращ, но си мисля, че е добре от време на време да се появяват филми, които да са като плесница в лицето.
