Бях на 9 или 10, което ще рече – доста преди да разбера, че след тишината, следващото най-близко нещо до необяснимото е музиката и че до голяма степен тя е това, което не може да остане скрито в същата тази тишината. По това време започнах да гледам MTV и VH1, и вследствие на това разни световни проблеми като, например, кой и как решава да се пускат новите клипове, дали бързото пускане на нов клип от определен изпълнител е признак на успех или обратното, дали визуализацията има нещо общо с текста, дали в това има нещо свързано с думата изкуство или просто е реклама, започнаха да занимават съзнанието ми. Почти 10 години по-късно, музиката остава все същата магическа и мистична територията, която винаги ми е било интересно да изследвам, дори това да ми струва часове четене или ровене, и като че ли нямам абсолютно нищо против да изгубя дни наред по този начин. Със създаването на Уикипедия започнах да се интересувам не само от групи и имена, но и от множество течения, как са се зародили, от хората в сянка, които също са допринасяли за задвижването и развиването им. И когато се отнесеш в интересите си, винаги има един момент, в който сякаш ти омръзва да летиш и се оглеждаш с намерението да разбереш какво е положението наоколо. В този случай – асоциация с нещата, които са се случвали и се случват в България.
Досега съм си обяснил не малко неща в музикалната индустрия, но все още не мога напълно да разбера парадоксът, който съществува в България. Нека първо да започна с това, че живеем в почти перфектно време – можем да кажем всичко, можем да направим всичко, можем да потърсим помощ за това, можем да се свържем лесно с хора, които също споделят подобни интереси и възгледи. Има свобода на мисъл, има свобода да действие. Защо тогава нищо иновативно или поне интересно не се случва на т.нар. българска музикална сцена (което звучи почти като мадагаскарски бобслей шампионат), за която нестандартността е изключително изкривено понятие. Като цяло невероятно погрешното интерпретиране на създаденото в западното полукълбо води до сериозни проблеми не само в изграждането на аудиторията, на която се разчита да купуват дискове и легални mp3-ки, но и в много други сфери – кино, образование, медийно поведение и т.н. Но този път, всъщност както обикновено, съм решил да говоря предимно за музика.
„The only way to gain approval
Is by exploiting the very thing that cheapens me“
(Ники Уайър, Manic Street Preachers)
За да си внушителен, трябва и да си малко позьор. Да си фалшив по истински начин и да си истински по начин, който е и селективен. Да имаш и страна в имиджа, която да е някак евтина, достъпна, лесна за възприемане. За съжаление, в България именно върху тази евтина страна се набляга, която напълно задоволява консуматорската част от аудиторията, която всъщност е и доминиращата. Дори и глобално погледнато музиката се свързва с пазара по доста по-открит начин. Не като нещо ценно, което заслужава конкретен тип внимание, а като най-обикновен продукт, което в крайна сметка често събира на едно място хора, които нямат много общо по между си. Те все повече не слушат музика, защото тя е близка до тях и са почувствали, че има някаква химия – контактът е въпрос на наличност, група от приятели (в някои случаи думата стадо би била уместна), на които си попаднал и т.н.
Та в страна, която има единици подходящи клубове, инструментите са безбожно скъпи и срещаш минимална подкрепа, няма друг начин да правиш нещо, освен ако не си воден от огромен, почти идеалистичен ентусиазъм. В какво всъщност се изразява тази минимална подкрепа и защо е минимална? Някои ще кажат, че е поради липсата на места за свирене, за записване, начини за промоция и т.н., но според мен в дъното на всичко се корени поведението на самата аудитория, която не прави достатъчно за изграждането на някаква алтернативна култура. Почти всички музикални начинания, под формата на проекти, сайтове, партита са с предизвестен край и това, което ги стартира е именно почти инфантилния ентусиазъм за създаването на нещо различно, което да се противопостави на целия хаос. Може би защото и аз съм често идеалистично настроен, си мисля, че все пак продължително съществуване е възможно, ако между проекта и публиката има взаимодействие в името на развитието, събуждането на интерес, обмяната на градивна критика и т.н. Докато народопсихологията се отразява тежко и на музикалните среди, във всичките й сфери, не мисля, че може да се отбележи какъвто и да е напредък, а малкото, които са направили нещо значимо изгубват стимул. Единственият начин за развитие е да сме единни, но как да стане това, когато вместо да защитават любовта си към музиката, голяма част от хората…нямат желание за това и често, когато нещо угасне на малко чувстват, че са лишени от нещо.
За да може всичко да функционира пълноценнно, нужно е ентусиазмът да се споделя. Може да е малка крачка, но ако всички да защитават това, което обичат, разпространяват информация, говорят за него, запознават другите с това, подкрепят и развиват идеите (защото иначе те могат да изчезнат толкова бързо, колкото са се зародили), светът наоколо ще стане малко по-добър.
Тази седмица извъртях поне по няколко пъти „Pornography“ и „Faith“ на The Cure, тъй като си ги купих на CD, а втория се оказа, че всъщност съм го пропуснал и въобще не съм го слушал на mp3. В текстовете на Робърт, за които някъде бях прочел, че се изучавали като модерна поезия във Великобритания, все повече откривам някакво влияние от френския екзистенциализъм, въпреки че „Killing An Arab“ е единственото ясно доказателство за това.