[the editors - an end has a start]
Интересно е, че винаги има моменти, в които осъзнаваме как всички около нас са се променили и в същото време съжаляваме, че не сме се променили достатъчно.
[david bowie - warszawa]
[есета от кърт вонегът, английският пациент]
Интересно е как една красива картичка, която започва със „Здравей Любов!“ може да те накара да оцениш слънчевото време навън. Но за това някой друг път.
Днес успях да преведа и оформя поредното интервю, което ми напомни и колко обичам целия процес на свързване с артиста, отговор, задаване на въпроси, получаване на отговори, превод, редактиране и пускане с хубава презентация и стилни снимки. Всичко изглежда перфектно подредено, а крайният резултат от цялата игра на думи е като личен триумф.
През последните два дни слушам усилено Дейвид Боуи, което засили чувството, че такива неща вече никой не прави, а много хора нямат и смелостта. Боуи, както и някои от любимите ми групи и изпълнители, винаги са ме радвали с това, че това, което създават не е само до музиката – включва всичко свързано с визията, има послания, кои по-скрити, които по-явни, има достатъчно пространство, в което да се хвърлиш и така и да не достигаш до дъното. Може би и затова никога самата мелодичност и добрата продукция не са ми били достатъчни. Сякаш не мога да усетя една песен, ако не извадя и не изследвам всичко, което ми предлага – глас, интонация, текст, отделни думи, различните нива на музиката. А когато има и неща, които си заслужава да се проучат и извън тези фактори – това е изкуство в пълния смисъл на думата. Но в днешно време много малко музиканти се осмесляват на подобни експерименти, което ме кара още повече да оценявам албуми като „Vain, A Tribute To A Ghost“ на Silence и „Year Zero“ на Nine Inch Nails. Въпреки, че често има чар в метода „това съм аз“ и в по-опростените концепции, винаги съм бил по-любопитен да чуя това, което хората не биха казали в нормален разговор или дискусия. От друга страна често няма значение за какво пееш, пишеш, рисуваш, снимаш – важното е как е направено, как идеята е осъществена.
В момента чета в Уикипедия за „Paul is dead“ легендата – през октомври 1969-та година някакъв човек, представящ се само под името Том се обажда на радио диджея Ръс Гиб, обявявайки, че Пол МакКартни е умрял при катастрофа през 1966-та и заменен от имитатор, което било подсказано в редица следи в песните, когато те се пуснат наобратно. Оказа се, че съществува и сайт, в който има изредени над 350 следи, загатнати в обложки, текстове на песни, снимки и т.н. Митът, за който са се писали книги, е разбира се, шега, взета насериозно от хората, които смятат, че Елвис е жив, но е хитър номер, който изисква насочването на публикувата върху най-малките детайли на създаденото.
Наблюдавайки малките подробности в музиката и литературата, и донякъде съдейки по начина, по който някои приятели и аз пишем…всичко може да е измислица, дори нещо, което е сътворено като невероятно съкровено, дори представено и прието за истина. За съжаление, в днешно време, много хора изпитват задължителна нужда да узнаят нещо свързано с личния живот на някой, за да изразят мнение за това, което прави. А лъжите и тайните понякога са така добре измайсторени, защо да ги разваляваме?
[james dean bradfield - don't look back]
[майкъл ондатджи - английският пациент]
Грешките, каквито и да са, извършени в какъвто и да е момент, са като верижни реакции.
А впрочем, с Миро, Ники и Юли ще направим легендарен реюниън, този път в Каварна на 8-ми септември, когато и Анди Флечър от DM ще има сет в града. За това кой и къде ще пуска преди, след и пред талантът в сянка- тук.
[paolo nutini - these streets]
[майкъл ондатджи - английският пациент]
…често попадам на банер, на който има снимка на добре изглеждащо момиче, под което е написано „яката мацка“, след което този надпис се зачерква и се появява „дето забременя в кенефа на дискотеката“. Оказа се, че има и друга разновидност на банера, този път с друга млада дама, която била „лепнала сифилиса“. След всичките абсурди като:
- разни публични личности да се събличат голи за кампания против пиратството – ясно е, че това ограбва адски много хора, но не мисля, че това е начина…надявам се следващия път да не тръгнат да си показват дупките по чорапите.
- полицаи да бият пенсионери, за да ги накарат да спрат да продават на улицата без разрешение
- същата сфера от хора да следят личните сайтове на хората и да им държат сметка за това какво пишат
- след което български писатели да бъдат призовавани да ги възхваляват, за да им върнат имиджа на честни и доблестни хора (ако въобще такъв имидж е имала българската полиция някога).
Изглежда няма друг начин да се повлияе на младите хора да ползват презервативи, освен ако не ги заплашат с пренебрежителния поглед на приятелите им, което може и да е успешна стратегия. Представете си как преди секс двойката си казва „Хей, трябва да използваме презервативи, ако си лепнем сифилиса всички ще говорят за това“. Въпреки, че другият участник в делото е възможно да попита „Кой дъ фък е Сифилис?“ вероятно все пак в съзнанието им ще се появят моменти на отчаяние, че приятелите им не искат да излизат с тях на кафе заради това.
Впрочем, дон Нутини е изненадващо талантлив човек.
And I’m wondering ’round
With a half pack of cigarettes
Searching for the change that I’ve lost somehow…
[karlheinz stockhausen - struktur VVІ]
Докато търсех снимка на Патрик Уолф, която да е подходяща за значка, се натъкнах на едно негово интервю, където казва, че не приемал Крафтверк за електронна музика и че това, което правят е просто заменяне на китари с кийборди в песните. Въпреки, че не съм особено съгласен с това, реших да си намеря един от препоръчаните от него албуми – „Kontakte“ на Карлхайнц Стокхаузен (Karlheinz Stockhausen), записван между 1958-1960-та, което ме отведе на неподозирано пътешествие към 50-те и 60-те години и имена на композитори, често творяли както в електронна, така и в класическа насока.
След като се наспя продължавам работата си по „Обезкостяване“, което е работното заглавие на бъдещото ми творение в проза, което все още е незнайно накъде ще ме отведе, въпреки, че имам разни конкретни идеи. А понеделник вечер се очертава да бъде приятна, поради пристигането на Й. и К.
[the cinematic orchestra - child song]
[жан-мишел ди фалко и фредерик бегбеде - аз вярвам! аз също не]
Докато подреждах снощи (всъщност по-скоро тръгнах да търся един диск изпод купищата прах, захвърлени книги и списания), се натъкнах на „Аз вярвам! Аз също не.“, където кардинал Жан-Мишел ди Фалко и познатият на голяма част от вас писател Фредерик Бегбеде (описан на задната корица и като „шляеща се безцелно нощна птица“ и „не вярва в Бог, а в себе си още по-малко“) разговарят относно противоречивите страни на религията и нейните ценности. Бях прочел някои от темите в книгата преди няколко месеца, а снощи отново се зачетох в диалога им, който действително съдържа доста интересни размисли и тъй като провокират човек също да се замисли над някой неща, реших и аз да напиша нещо по някои от обсъдените въпроси.
За спомените.
Винаги съм бил много отдаден на спомените, често замисляйки се за отминали разговори, ситуации, мои грешки, грешки на познати спрямо мен и т.н. Това си има малко негативна страна, тъй като фокусът ти върху настоящето често се измества и докато се чудиш как да не допускаш грешките в бъдеще, които си допуснал в миналото, моментът за действие често отминава. Щом на 18 имам носталгични чувства към отминали събития, не ми се иска да знам какво ще си мисля на 38. Забелязал съм, че ги изпитвам към неща, за кои голяма част от хората често не се сещат, а когато те проявяват такива, аз не…
За вярата.
Възприемам думата вяра по доста либерален начин и съвсем не единствено в смисъл на религия. Всички, както и аз, така и ти, имаме подсъзнателна нужда да разчитаме на нещо, което да ни даде знак за действие, но не намирам религията за моя източник на морал или душевна единност. И ако разгледаме вярата от този ъгъл – тя е това, в което хората биха искали да са сигурни, но нямат смелостта да са. По-религиозно настроените изпитват неудобство, когато са сред изповядващи различно вярване (като обикновено няма значение дали наистина вярват в него) – аз никога не съм чувствал подобна несигурност и вероятно скоро няма да открия защо толкова много от нас се съсредоточават единствено върху различията, които сякаш трябва да породят конфликт. До голяма степен религията е интерпретация, по принцип всяка интерпретация би могла да е вярна…което ме плаши.
За ценностите.
В книгата Бегбеде запитан за това, към кои морални ценности е привързан и кои би искал да предаде на дъщеря си, припомня фразата на Ницше – „Стани, това което си“, което произлиза от „Познай себе си“ на Сократ. С времето се убеждавам, че това е един от най-основните начини да вървиш напред в живота, но мисля, че човек първо трябва да „познае себе си“, преди да стане, което е – иначе е твърде възможно да стане някой друг или лоша негова имитация. А ценностите, за добро или лошо, са нещо твърде преходно.
За щастието.
Преди седмица-две едно момиче ми каза, че то е ретроспективно. И в това има много истина или поне така аз го усещам – разбирам, че съм бил щастлив, когато се върна назад в спомените, когато на момента ми е било всъщност малко все тая…което означава, че има и позитивни страни на това да се връщаш в миналото, хех. Също така никога не съм разбирал, когато, например, някой музикант каже, че никога няма да направи позитивна песен или албум, защото, нали, тъмнината и депресията били вечните източници на вдъхновение и идеи. Аз съм абсолютно несъгласен с това – в светлината има също толкова дълбочина, колкото и в тъмнината, но ги има следните проблеми: в първия случай може да си заслепен, във втория да може да не си способен да виждаш нeщо друго, затова и тези, които творят единствено неща с весел и позитивен характер не са по-лоши и по-безидейни от тези, които дълбаят единствено в територията на негативното.
За смъртта.
Не си спомням къде го споменах, може би в някой друг блог или форум, не помня и кога, но бях написал нещо за това, че има път към безсмъртието и това да е оставиш нещо на света и близките ти: така човек винаги живее в съзнанието на другите, поне аз не възприемам като мъртви или вече несъществуващи хора, които въпреки, че вече не са сред нас, са ми повлияли в градивен аспект и това за мен означава присъствие. Чудя се дали на някакво подсъзнателно ниво писането ми не е вид борба за оцеляване.
[james - getting away with it]
[уилям фокнър - врява и безумство]
Лятото ще си отиде по доста приятен начин – Анди Флечър ще диджейства в Каварна и Бургас на 8-ми и 9-ти септември, което ще съвпадне с двугодишнината на DM.org. Въпреки, че Анди е потресаващ диджей, съм сигурен, че ще бъде много забавно (донякъде и заради това, че е потресаващ диджей).
Също така, през последните две седмици установям, че светът се е побъркал. Е, това вероятно не е от две седмици, но се случват крайно странни неща, особено по отношение на поведение на хората около мен – като се започне от това, че на курса по кормуване, ако поздравиш някой от групата, в която съм на лекции, те гледат все едно си ги попитал какво мислят за глобалното затопляне, до това, че някои приятели и познати реагират по неестествен за тях начин. Има случаи, в които ми се иска да извикам „Какво става тук?!“, но се опитвам да се отърва от навика си да се ровя в чуждите проблеми без да мога да помогна. Напоследък се опитвам и да проявявам интерес какво се случва извън стаята ми, тоест да проверявам разни новинарски сайтове, но там ситуацията е на места още по-абсурдна. Тази вечер трябва да започна работа по новелата, за която имам конкретна идея от месец-два и която ще е ново предизвикателство, тъй като винаги, когато пиша в проза се чувствам накъсан на парчета и сякаш задачата ми е да се събера. А следобед трябва отново да посетя онова място, на което хората не се поздравяват и някъде междувременно да си купя някой нов диск, ако разбира се не завали пороен дъжд и не спре точно, когато се върна вкъщи…
И разбира се – „If you really want to hurt your parents, and you don’t have nerve enough to be a homosexual, the least you can do is go into the arts.“ (Вонегът)
Щях да напиша нещо като обяснение за това кои са Аламеда и Емона, как се самосъздадоха, какво символизират, но дали защото в момента е около 5 сутринта, работил съм усилено върху тези стихове през последните две-три седмици и е твърде вероятно да съм загубил обективна преценка дали това е нещо адски добро или въздух под налягане, се отказах да сваля картите. „Лабиринтът на Аламеда и Емона“ (цикълът съдържа чисто новите стихотворения „Пианото и китарата“, „Емона“, „Аламеда“, „Demi-sourire“, „Bokononism“, „Биха казали, че не разбираш“ и „Времето жестоко ни изгаря“) беше предизвикателство, което само определяше границите и съдбата на героите си. Можех само да пиша и то по начинът, по който историята го изискваше – хаотично, неподредено, объркано. Фрагменти от многократно разказвана история, която лесно се забравя и може би затова често се повтаря, и която ще бъде разкрита изцяло в някое друго време, с други имена, на друго място.
Пианото и китарата
били са винаги заключени
в малка стая потънала в прах
също както семейното разбиране
за цялост
В плен на инстинкта
съм като ранена птица
готова на всичко
за да напусне напуканата земя
да намери ключът към онази стая
към която пристъпвам винаги тихо
Опитах се да разбия ключалката
първо със сърп след това и с чук
пробвах само с думи и молби
подсилени от онази наивна воля
винаги приема на шега
По вратата имаше множество драскотини
следи от други птици
в момента обиращи последните трохи
от поръчаната си вечеря.
Насилствен глас обявява началото
на новата тежка зима
уморяващото слънце вече няма
от какво да ме предпази
в нощта разкрасила индустриалното небе
кого ли днес ще изпълни
призракът на моята усмивка?
Има ли значение коя ръка ще поеме моята
всички са еднакво студени като ръждиви клещи
поредната неволна грешка
и устните отново ще са разранени и сухи
Вкъщи няма никой
никой, който би спрял това
там падам и се порязвам случайно.
Думите са позлатени стрели
които вече никой не изтрелва
нараняват
лъжат
разочароват сърцето
веднъж освободено
то не може да бъде затворено отново
На сутринта след празничната нощ
по изкъпаните улици
някои са вървели по тънки жици
и към края доброволно падат
в поп песните правени на компютърни програми
където женски гласове
разказват романтично изчукването си
отпадналите гласове
и градските клюки изгубват се
Можем да затворим очи докато слънцето заспи
надявайки се, че ще вали и през нощта.
Преосмислих нашите разговори
повторих тихичко на глас
всичко, което си казвала
всичко, което започваше с „не знам“
и завършваше с полуусмивка
Някой е ограбил твоя живот
без да усетиш и нямаш думи
с които да обясниш защо мисля за това
повече отколкото бих признал.
Създадох перфектната лъжа
грехът, който никога няма да бъде осъзнат
в него се оплитат всички мъже и жени
всички, които искат да са нещо друго
откривайки в него собственото си отражение
Те политат така лесно с крилете на независимостта
неосъзнавайки, че това, което ги възнася
е собственото им безразличие
и придобитата посредственост
принадлежала на някой друг.
Твоята свещ гори от двете си страни
когато в някоя от тях пламъкът
яростно дълбае във восъка
по-бързо от другата своя път
притаявам ревностно дъх
Когато рязко пламъкът умира
и лекия дим свидетелства за неговия живот
надявам се да си била права
щастието да те чака в безграничното
До скоро, Аламеда и не забравяй
по-лесно е да обгърнеш небето
с твоя ален воал
отколкото да достигнеш до мен
без да опознаеш себе си.
С черната си рокля
предизвикваше дъжда
възпявахме огъня
и танцувахме във водата
но когато за теб всеки ден
ставаше все по-къс
никой не ти повярва
Това, което ни опияняваше
след време ни притисна
обичайки без да имам представа какво
ти ме научи да бъда всичко
което бих искал да съм
Сенките на веселите хора
тъжните диагнози и слабите тела
те са единственото, за което мога да пиша
никой не ни предупреди, че ще се изгубим
в хаоса на неудачното ни поколение
Но със скъпите лекарства
на цената на малко от душата ми
се връщам при вас
където съм всичко
което щях да бъда.
(снимките, които са използвани, са от фотографската изложба „Guest“ на Кристофър Бъклоу)
[deftones - drive (кавър на песента на cars)]
[учебник за кандидат-шофьори (имало и по-нечетимо нещо от уилям бъроуз)]
Who’s gonna tell you when
It’s too late?
Who’s gonna tell you things
Aren’t so great?
You can’t go on
Thinking nothing’s wrong
Who’s gonna drive you home tonight?
И имам С на CAE 
, оказа се даже, че съм се справил на speaking-a по-добре от очакваното. Cheers!
[depeche mode - breathe]
[кърт вонегът - кланица 5]
- Бергман и Антониони починаха на 30-ти юли. Все още не съм стигнал до филмите на Бергман, но „Blow-up“ и „Забриски пойнт“ на Антониони ми дадоха доста идеи за писане…винаги е странно като се случи нещо неочаквано с човек, който тепърва „опознаваш“.
- Почти съм завършил „Лабиринтът на Аламеда и Емона“, който се очертава да е по-концептуален от „Бежанци“ и за разлика от него нещата ще са свързани не само посредством послание или някакво усещане, но и от обща история. Всичко, което съм писал до средата на юли вероятно няма да бъде включено.
- За първи път играх пейнтбол, което се оказа изключително преживяване и със сигурност ще се повтори и потрети.
- Едноименният дебютен албум на People Press Play, който звучи както би звучал един изключително добър втори албум на Крисчън Айгнър, ми влиза под кожата. Снощи пък имах чувството, че няма да мога да заспя, ако не изслушам ‘To The Winter’ на Брет и докато припявах „Summer’s gone and there’s no sun what have I done I lost my love to the winter…“ се замислих колко ще е в тон тази песен, ако се слуша по заснежени улици.
- Впоследствие се събудих не особено рано сутринта, виждайки sms, в който Т. разказва как е сънувала, че била на мой рожден ден, на който съм я ударил безпричинно *шок*. В 17 пък трябва да ходя на шофьорски курсове и да ми обясняват какво има в колата. Е, ако не друго, поне вече няма да различавам автомобилите само по цвят и големина…
