and, suddenly, we even hear the ball being played back and forth

[smashing pumpkins - disarm]

През последните няколко дни не излизам особено навън поради две основни причини: жегите не ми понасят и все повече разбирам колко съм пропуснал с досегашното ми незадълбочаване по отношение на кино. Снощи изгледах „Разговорът“ („The Conversation’) на Франсис Форд Копола, според който основно вдъхновение за снимането на този филм е Blow-up на Микеланджело Антониони, режисирал особено любимия ми „Професия репортер“ („The Passenger“) и Zabriskie Point, който ми предстои да гледам и за който имам високи очаквания, след като всичко изгледано от Антониони е невероятно. Интересен е и начина, по който сексуалността е предадена във филмите от 60-те и 70-те – не изглежда евтина.

0_0

[fad gadget - plain clothes]
[антология на модерната френска поезия]

Първото нещо, което прочетох след като се събудих беше това и трябваше да попремигна няколко пъти докато повярвам, че това е абсолютно сериозна идея, а не шега. Няма да повтарям думите на П., тъй като той доста подробно и добре е описал ситуацията тук, но ми се иска малко да задълбая в иначе така невинната думичка „споразумение“. Чудя се как въпросният Николай Петев, който не познавам и май не бих искал да познавам, употребява думата „творба“ за нещо, което е във всякакъв аспект поръчково, продукт на договори и преговори, и което както се досещаме няма да има много общо с действителността. Чудя се и как биха изглеждали тези творби…“Другарят Тошков спря мистериозната кола и зад стъклото се показа свирепата небръсната физиономия на Сопола, чието истинско име тънеше в забрава. Криминално проявеният свали тъмните си очила, незнайно защо сложени в тази непрогледна мъгла, стелеща се по прашния път, сякаш в лиричен унисон с осеяната със звезди нощ. Внимателно, но с тренирани движения, той подаде на Тошков десет лева с двуличната си усмивка, измамила вече стотина други. Изкушението биеше в сърцето на милиоционера, но той реши да не се подаде на низките удоволствия и със строг тон отказа подкупът. Той извади белезниците, а в това спиращо дъха действие личеше неподправена грациозност и твърд професионализъм“.

Няма как да не си зададем и въпроса на какво се дължи подобно прикрито диктаторско отношение към общественото мнение…

преди и след две години

[garbage - tell me where it hurts]
[алек попов - митология на прехода]

„In two more years, my sweetheart, we will see another view
such longing for the past for such completion
What was once golden has now turned a shade of grey
I’ve become crueler in your presence…“

Доста хора са ми казвали, че нямат мечти, а цели (планове). За добро или лошо, аз действам по обратния начин. Не съм добър в планирането, а между цели и мечти разлика сякаш не правя. Нещо подобно отговарям като ме попитат за това на изпитите по английски, преди да пристъпя към клишетата. Може би на някои им се отдава успешно да се вместват в задачите, които са си поставили, но при мен никога не е било така. И като сe замисля – за последните две години мечтите единствено са се запазили – всичко друго е претърпяло промяна, „what was once golden has now turned a shade of grey“, въпреки че дори и те са преминали през някакво дооформяне във времето, но някъде в основата си също така първични и наивни, колкото са били и преди години. И интересното е, че колкото повече време минава, толкова повече се доближавам до реализацията им – не чувствам онова смачкване на реалността, което вече би трябвало да ме е приземило до някаква степен (всъщност то тепърва ще има случаи за това…), а по-скоро ми помага да се ориентирам в правилните пътища.

Много неща се случиха през последните две години, някои от които помня в най-малки детайли, но основната разлика е, че гледам към близкото бъдеще като уникална възможност да сбъдна замисленото, сякаш целият ми мироглед преди време беше изплашен от всичко, което предстои. Музиката, книгите, филмите…всички ми създаваха минало, за чието съществуване не съм предполагал, но само аз мога да създам бъдещето си…

всеки ден е като неделя

[sonic youth - teen age riot]

През последните два дена, два жизнено важни житейски въпроса, обитаваха така сложно структурираното ми съзнание. И двата получиха отговори:

Какво е общото между глобалното затопляне и комунистите? Ето как булото на неизвестността се вдигна, а лъчът на истината победоносно разцепи мрака или отговорът за това на една млада дама.
Защо смятам да се потърся всичко, което е правил Франсоа Озон? Част от отговора се намира тук, а останалата ще трябва да намерите сами.

swimming pool

[ladytron - nothing to hide]

Какво всъщност става накрая? Нима преживяното на вилата не е било истина, просто във въображението на писателката? И ако белегът върху корема на Жули е бил от автомобилна катастрофа, това ли е същия „инцидент“, в който майка й е умряла? И защо тя казва, че е жива?

daylight licked me into shape

[джак керуак - по пътя]
[the cure - just like heaven]

Безсънието ми става страшно – преди време трудно заспивах преди 1-2 сутринта, сега се чувствам свръх активен дори в 5. Някъде в 3 се заех да довърша „По пътя“ на Керуак, след като установих, че съм я спрял наполовина преди два-три месеца – по някаква причина тази книга все не мога да я довърша, въпреки че си имаше моменти, в които наистина ме впечатляваше и сякаш разбирах по какъв начин е повлияла на хора като Боб Дилън или Джим Морисън.

И тъй като не заспах преди 6, изпуснах сутрешния блок на БНТ, където Мишел и Йовко гостуваха по повод действията на МВР насочени срещу хората, които не са идиоти като тях. Запис на предаването може да гледате тук (част 1) и тук (част 2). Разглеждайки нещата абсолютно принципно и всичко води до едно заключение: в България нищо не функционира както трябва и обикновено пламъкът у хората, които са най-ентусиазирани да внесат промяна, бързо угасва – никой не го поддържа. Замислям се и също, дали заради егоистичния ми начин на мислене, дали заради това, че някои неща не достигат до достатъчно хора, не малко събития просто преминаха през мен без въобще да им отдам внимание. Понякога имам чувството, че ако две коли се блъснат пред мен, просто ще ги заобиколя и ще си продължа пътя най-спокойно…хм, май е време да почна да спя нормално?

вечер с леонард коен и спомени

[leonard cohen - tower of a song]

Разтваряйки и разглеждайки разни обложки на дискове на Indochine и Нат Кинг Кол се замислих отново за почти по детски радостното чувство, което ме обзема всеки път, когато си купя албум. Независимо дали това става често или по-рядко, винаги щом изляза от магазина се чувствам като малко дете, което рано сутринта е намерило подаръците си под елхата. Снимките, текстовете, лъскавия диск, уханието на самата книжка…вероятно този процес щеше да е дори по-магичен, ако още се продаваха плочи. Както пише Фредерик Бегбеде (това е май единствения случай, в който харесвам писател, понеже пише зле) в „Windows on the world“: „В стаята си в Тексас прекарвах часове наред бос на леглото си, загледан в кориците на плочите му. Кухарката му ми носеше мир и спокойствие. Навремето джобовете на плочите бяха дълги 12 инча. Когато компактдисковете изместиха виниловите плочи, музиката се превърна в „индустрия за дискове“. Посланието й беше: музиката не е тук, за да бъде преживявана, а за да бъде консумирана в своята опаковка.“

Имам и изключително носталгични спомени от времето когато бях 7-ми клас и как след всеки урок по литература или математика, отивах до На Тъмно да си купя касета или диск на Депеш Мод (или HIM…бил съм на 13-14, простено ми е). Мисля си, че даже мога да си спомня точно кой след кой албум съм си взел. Реакцията след всеки беше как това е прекалено странно като музика за мен, но след всяко слушане ми харесваше все повече и повече. А и като си спомня колко смотан бях в 7-ми клас, вероятно съм бил интересна картинка, когато съм търсел Пласибо…

снощи

[arcade fire - neon bible]
[алек попов - митология на прехода]
[дубравка угрешич - министерство на болката]

За първи път ходих на концерт на група, за която почти нищо не знам и почти не съм слушал, но се оказах приятно изненадан от Чамбао. За съжаление публиката беше неприятно разнообразна, та преди започването на концерта и по време на него трябваше да се нагледам на хора, които все едно бяха дошли да гледат някоя чалга звиздъ.

Онази идея за новия цикъл минава през пренаписване, тъй като не ми хареса особено хаотичния и нефокусиран вид, в който е момента.

А цяла сутрин ‘Neon Bible’ на Аркейд Файър се върти из главата ми…„Not much chance for survival if the Neon Bible, Neon Bible, Neon Bible is true…“

Холокост

Обичам писмата. Допирът до хартията, уханието на мастилото, интимността на написаното, което е за теб и никой друг. Дните, в които получавах писма в пощенската си кутия, обикновено по празниците, веднага преобразяваха цялото ми ежедневие и го зареждаха с онова невероятно усещане, че си значим за някого. Вече не получавам писма, а и не изпращам на никой. Но пиша. До родителите ми, до приятели, до хора, които са навлязли в живота ми случайно, както и такива, които са се настанили в него неслучайно. Но не ги изпращам. Помещават се в едно чекмедже на бюрото ми и там стоят заключени. Всеки път, когато чуя щракването на ключалката ме изпълва чувство на сигурност, все едно за да се добереш до тях трябва да разбиеш няколкоцифрен код. Въпреки, че живеех сам, трябваше да съм винаги сигурен, че листите ще бъдат на сигурно място – далеч от околните, далеч от самия мен, а те наистина ставаха дистанцирани дори и от мен, тъй като след изписването на някое писмо, вече то принадлежеше на друг свят. Отделяше се от мен и вече не беше част от моето съзнание. Не изпращам писмата си, тъй като ме е страх как биха реагирали получателите им. Веднъж написах едно и смятах да го изпратя, не можех повече да живея с това, което беше описано в съдържанието му. То беше в стихотворна форма, но тъй като не съм го чел от написването му, от което ще да е изминало вече година, мога да го възстановя само по спомени. Много добре си спомням втората строфа…

„…И за момент ми се иска да взема своето
да напиша мечтаната телесна поезия
сътворявайки я в тясното ми легло
целувайки завистта и егоизма…“

Пука ли му на човек дали ще целува завистта и егоизма, когато може да се докосне до мечтаното? Понякога си мисля, че хората биха направили всичко за мечтаното, независимо какво, как и къде. Поне аз бих. И винаги критикувам хората, които са на същото мнение.

И все пак, в един момент неспазените обещания, неосъществените бягства, недоизказаните истини и други неудобни неща започващи с „не“, формираха прекалено неприятна атмосфера в стаята ми. Не можех да се чувствам спокоен в нея. Най-скъпите ми писма запазих, други пуснах в случайни пощенски кутии, трети изгорих. Реших в пламъците да пусна всички, които бяха адресирани до хора, с които не се бях виждал или чувал от повече от година. Забелязах, че някои от писмата бяха до приятели от детство, с които сме си станали взаимно безразлични, както и такива, които съм мислил за близки, но по една или друга причина сега не се понасяме. Повечето мечти започнаха с „Имате ли огънче?“. Изглежда нещата са обречени да започнат и завършат в огън.

Писмото до Елмира беше небрежно сгънато в ръката ми. Всяка една буква в него беше изписана внимателно, обмисляна, формираща с други букви цялостни думи, които да са като език, преминаващ през гладката повърхност на зъбите й, като изненада, която да провокира въздишка. Това беше преди да разбера, че мисленето ме убива. Реших все пак да й дам писмото. Сложих го в пощенската й кутия, с 16 месеца закъснение. На малко листче бях добавил „Не го показвай на никого“, защото знаех, че не след дълго ще я потърсят. След като това писмо бъде прочетено, ще съм като отворена книга, насред улицата, която ще бъде потъпквана; като изоставена стая със стари тапети, която е без прозорци, ще бъде разрушена, за да бъде построена наново. И аз съм строител, както и ти. Всички строим нечий друг живот, всички сме участници в нечий друг план.

На сцената на живота няма да вдигам вече бързо завесата, ще се сливам с праха и винаги ще съм в течение на всичко, което се случва около нея, оставяйки винаги някое кътче в примамлива неяснота.

въпрос

[the smashing pumpkins - that's the way my love is]
[дубравка угрешич - министерство на болката]

Защо на всички други езици се казва, че децата спят като ангелчета, а в повечето славянски езици изразът е, че спят като заклани?

париж, тексас

[u2 - one tree hill]

Гледах „Париж, Тексас“ на Вим Вендерс по препоръка на П. и отдавна не съм бил впечатляван от филм по такъв начин. По принцип отчитам като сериозен пропуск, че не гледам достатъчно филми и ходя рядко на театър – и тази нощ това отново ми се напомни. Музиката не може да замести книгите, книгите не могат да заместят музиката, а те не могат да заместят киното или театъра – всяко си носи своето собствено влияние и специфичен начин на изразяване на идеите.

Оказа се, че Texas и Travis са взели имената си от този филм, който се случва да е любимият на Кърт Кобейн и Елиът Смит, и основно вдъхновение на U2 за ‘The Joshua Tree’, който слушам в момента. През последните 2-3 години покрай постоянния медиен шум около U2, граничещите със себепародия начини на оцеляване в мейнстрийма и безбройните политически каузи на Боно, абсолютно загърбих тази група (като изключим традиционното слушане на New Years Day на Нова Година), но не мога да отрека, че все пак тези хора са създали невероятни красиви неща.

Приемам всякакви препоръки относно филми на Вим Вендерс.

pure morning

[видео записи от концертът на групата на м. във виена]

Малко след като се върнах вкъщи в малките часове на първоюлската сутрин, си проверих имейла, преди да се хвърля с ослепителна грациозност в леглото си и с изненада установих, че Джо Ричардсън, който е гост вокал в новия албум на Recoil, e приел да ми даде интервю за DM.org. След като се събудих, в пощата си вече ме чакаха отговорите – вероятно това е най-бързото интервю, което съм правил. А и няма нищо по-приятно от това, като няма особено много информация около един изпълнител, да го питаш сам това, което те интересува…

Също така, днес ще се опитам да дооформя новият цикъл от стихове, който ще представя скоро.