Д. беше на гарата и отпътувахме заедно към София за концерта на Placebо. Пътуването продължи около 7 часа, които основно запълних с довършването на ‘Амстердам’ на Иън Макюън, слушане на музика (‘Subhuman’ на Recoil, ‘Veronika’ на Silence и ‘Battleship Potemkin’ на Pet Shop Boys се оказаха много подходящи) и опити да заспя, които не бяха особено успешни.
С пристигането в София се проведоха около десетина телефонни разговора, чиято цел беше да успея да се уговоря с всички, които трябва да видя, като с повечето успях. Малко след настаняването у К. се изтреляхме към Зимния дворец – въпреки, че беше едва 17 и нещо, вече имаше хора пред залата. Пуснаха ни в 19 и половина и малко след 20 пред екзалтираната, макар и по-малка на брой от очакваното публика, излязоха Остава, които свириха половин час и затвърдиха песимистичните ми очаквания за новия им албум, след като английските песни, които изпълниха, не ми въздействаха по никакъв начин. И разбира се, всички наоколо ме поздравиха със ‘Sex In The Morning’ 
Преди да започна да разказвам за концерта, ще спомена едно чувство, което поне аз изпитвам по време на концерти – хората на сцената, които познаваш само от екрана и от снимките по списания, сайтове и т.н. са като приказни герои в съзнанието ти – те живеят някъде си отвъд реалността. Изведнъж излизат на няколко метра от теб и се убеждаваш, че това не е илюзия, това си е истина – те съществуват. За първи път успях да се вредя на първите редици, като бях от страната на Стефан, който дори слезе по едно време при нас. Като изключим малко гадния звук отпред (през последната една година разни концерти на Placebo бяха отложени покрай проблеми с озвучаването или гласа на Брайън, и след което в първите две-три песни почти не му чувах гласа, имах опасението, че по някое време ще си замине) и това, че нямаше особено комуникация между групата и публиката, всичкo друго беше идеално. Приятно ми беше и да видя на кийбордите Алекс Лий, бивш член на Suede.
(снимка:avtora.com)
Жегата в залата беше преодоляна след като си излях няколко бутилки студена вода върху себе си, а като се има предвид, че бях до скоро хремав, се чудя как не се върнах към Варна болен. И както най-силният ми спомен от концерта на Depeche Mode е изпълнението на ‘It Doesn’t Matter Two’, от този на Duran Duran – ‘The Chauffeur’, така и нощта на 18-ти юни беше най-ясно белязана за мен с ‘Follow The Cops Back Home’ – тя беше от онези песни, на които не можех да скачам, нито да размахвам ръце – просто стоях вцепенен. Изглежда по някаква причина най-ясно запомням по-бавните песни…
След седем минутната ‘Twenty Years’, една от песните, които са емблематични за мен по множество причини, най-вече лични, концертът свърши и се отправих към ‘Colors’, където беше афтър партито, което мина добре, като изключим това, че записаните дискове не ми тръгнаха и не успях да пусна някои от заплануваните неща.
Дните след концерта пък са поводи за спомени – на 20-ти юни миналата година беше DM pre-партито в ‘Scream’ (сега всъщност ‘Colors’), където беше първата ми среща с не малко хора, с които ми предстоеше впоследствие да изживея не малко радостни моменти. Тогава беше и първото ми качване на сцена, мисля, че даже пазя някъде сетът от тогава.
А днес, на 21-ви юни се навършва една година от концертът на Депеш Мод – и повечето присъствали, които познавам са ужасно тъжни, че онази невероятна нощ все повече се отдалечава в миналото, но при мен е точно обратното – радвам се, че съм го преживял, знам, че ще го преживея пак, а и отново по това време имам поводи да се чувствам пълноценен. Толкова е приятно да си жив.
Учебната година официално приключи и ако трябва да се върна ретроспективно към някои събития, случили се между 15.09.06 и 29.06.07 – не беше никак лош период в живота ми и дори и това, които не се получи както ми се искаше…като се замисля – било си е за добро. А и наистина се случиха не малко невероятни неща, някои от които не съм предполагал, че всъщност ще се случат…концертите, партитата, споделянето на мечтата на Алън Уайлдър да бъде Vodkaman, притежавайки специалното умение да превръща водата във водка, да участвам във фолклорен фестивал, където по бяла риза, черни панталони и червен пояс, да викам „Опа!“, развявайки националния флаг, да достигна до момент, където да съм достатъчно самоуверен, за да приема мечтите си и решително да работя по тях, вместо да ги заключвам в някакъв кът от съзнанието си. 
Ако ви се разглежда добра фотография може да хвърлите едно око на стилния сайт на 
