“we encourage you to remix it, share it with your friends, post it on your blog, play it on your podcast, give it to strangers, etc.”

NINE INCH NAILS - THE SLIP
изтеглете от nin.com


01. 999,999
02. 1,000,000
03. letting you
04. discipline
05. echoplex
06. head down
07. lights in the sky
08. corona radiata
09. the four of us are dying
10. demon seed









[james - upside]
[димов - тютюн]

Търся символиката. Смисълът на това, че гледам през моите очи, че съм в това тяло, в този град, в тази страна, сред хората, с които съм, сред мислите, които предизвикват действията, които определят миналото, настоящето и бъдещето. Може би движещата сила в живота е търсенето на онези малки въпроси, на които всеки има отговор, но нито един от тях не ти се струва правилен.

Можем да разчетем толкова много по очите. Дали можем да разберем кога те ще се променят, кога и как човекът ще стане друг? Едни променени очи са пред мен, гледат ме от една снимка и все едно винаги съм знаел, че искреността зад тях е със срок на годност. Защо не гледам през такива? Откъде знам, че не гледам?

Беше задала въпроса като реторичен, не искаше да чува отговор от мен, аз не го и дадох. Думите щяха да прозвучат като оправдание, нищо нямаше да променят, но през целия ден размишлявах над това защо нищо не казах. А уж имам готов отговор за всичко и трябва да мисля за друго. Бяхме на това място за първи път от години. Отвътре то се беше променило също толкова, колкото и ние. Ние, които искаме съчувствие от другия, но поради пасивния егоизъм не го отдаваме. Не и с думи.

Portishead - “Third” (2008 )
Нежният и драматичен глас на Бет Гибънс се дуелира с авангардната и студена електроника в новия албум на Portishead. “Third”, отнел на създателите си повече от 7 години, е едно странно и непредсказуемо пътешествие, което ще ви отведе право към….е, разберете сами. Трудно е да се каже дали чакането си е заслужавало напълно, но новият проект на Portishead е достатъчно стойностен сам по себе си.

Mark Hollis - Mark Hollis (1998 )
Албум, за чието съществуване знаех от много време, но така и не бях слушал допреди няколко дни. Първият и засега единствен соло албум на Марк Холис, бившият вокалист на Talk Talk, следва пост-рок насоката на последните два албума на групата, но този път сякаш джаз елементите са по-осезаеми. Препоръчвам го на всички, които харесват Talk Talk и особено по-меланхоличните им моменти.

Matt Elliott - “Drinking Songs” (2005) и “Failing Songs” (2006)
Научих за Мат Елиът, след като ми го препоръчаха в last.fm Изтеглих тези два албума, изпълнени с много тъмнина, скрит гняв към случващото се по света, композиции, които спират дъха ти точно преди да разгърнат цялата си красота. Мат е от хората, с чиято музика ще се опитам да се запозная повече през следващите седмици.

David Sylvian - “Blemish” (2003)
“Blemish” е третият албум на Дейвид Силвиан, който слушам. Предишните бяха “Brilliant Trees” (1984) и “Secrets Of The Beehive” (1987), и двата изключително силни, мелодични, внушителни, дълбоки. Но хармонията и мелодията не са добре дошли в “Blemish”, който се съсредоточава върху развода на Силвиан и може би за да отрази хаотичността на чувствата, е на първо слушане пълна бъркотия.
Както и да го погледнем, това е албум, в който думите, а не музиката, са на преден план. Бившият вокалист на Japan (и човекът-от-който-Ник-Роудс-открадна-идеята-за-имиджа-си) е все така поетичен, но по-открит и директен. И това с времето започва все повече и повече да ми харесва.

Matt Elliott - The Kursk

“It’s cold I’m afraid
It’s been like this for a day
The water is rising & slowly we’re dying
We won’t see light again
We won’t see our wives again”

От албума…

[david sylvian - nostalgia]

Точно в 20.30 с мис Ц. тръгнахме към Комикс, където трябваше да се състои едногодишнината на късните късометражни прожекции във варненския клуб. Основното, което ме привлече в програмата беше филмът на Стефан Вълдобрев, негова дипломна работа от следването му в Чехия. Събитието си заслужаваше, като успя да укроти яда ми, че изпуснах “За народното творчество” на Камен Донев. Нямаше 9, когато влязохме в Комикс, където входът беше събиран от една девойка, с която ходихме на уроци по математика в 7-ми клас, но тя (шокиращо) не ме позна.
Вечерта започна с брейк танци, които между другото бяха доста добри и последвани от няколко думи от организаторите и някои от режисьорите. Това, което казаха ми направи много силно впечатление, тъй като си личеше, че тези хора взимат насериозно това, което правят и ще се борят за него. Първият филм беше не по-дълъг от минута и макар и в началото да не го разбрах съвсем, след няколко премисляния, сякаш улових посланието. Хареса ми много и “Collector”, в който диалозите бяха уникални и най-вече “Скрито” на Стефан Вълдобрев, заснет изцяло в Чехия и с чешки екип. Никога не съм бил кой знае колко впечатлен от музиката на Стефан (изключвам тази, която е писал за театъра, тъй като не съм я слушал), но по отношение на изявите му в киното, ще бъда заинтересуван от това, което ще създава в бъдеще.
Посещението си заслужаваше, като очите ми ще са на четири за следващите събития на сдружение Перде. Жалко, че досега съм проспал това, което са правили.

[david sylvian - maria]

Бях очарователно призован от Willl да посоча кои са 7-те албума, които бих взел със себе си на необитаем остров. Макар и понякога да обичам усамотението, нещо като престой на остров, на който не е стъпвал човешки крак (или ако е стъпвал, може би е бил изяден малко след това?) не е попадало в моя график. Да приемем, че малко преди да бутнат моята Джак Спароу персона от пиратския кораб, едноокият, еднокрак и еднорък капитан ме оставя с iPod и любезното пожелание да си избера 7 албума, с които да го запълня преди тялото ми да се понесе зад борда. Думите му са панически повтаряни от папагала на рамото му, така че ето какво ми идва първо в ума:

Nine Inch Nails - “Ghost І-ІV”
Ще си помислите, че включването на албум на NIN в подобна ситуация е равностойно на самоубийство в недалечното бъдеще, но намирам новия албум за някак си обвързан с природата, което се и допълва и от артуърка към него. Все още не съм го направил, но нямам търпение да прослушам всичките 36 инструментала със затворени очи и в хоризонтално положение.

Sigur Rós - “Takk…”
Ако сте гледали “Heima” вероятно сте разбрали колко важна част от същността на Sigur Rós е мистериозната Исландия. Музиката им ще бъде саундтрак към неочакваните бури, ще бъде зимата, която никога няма да дойде, прохладният вятър, който ще прави следобедите по-поносими и ще разпалва огъня през нощите.

Brett Anderson - “Brett Anderson”
Дебютният соло албум на Брет отстъпва на създаденото през най-добрите години на Suede, но по някакъв странен начин го намирам за изключително близък до мен. Всяка мисъл, която е преминала през главата ми, е описана в този албум. Или както пееше Нико: “I’ll be your mirror/Reflect what you are, in case you don’t know/I’ll be the wind, the rain and the sunset/The light on your door to show that you’re home”.

The Cure - “Disintegration”
Това е от онези албуми, които мога да слушам само вечер. Интимната поезия на Робърт Смит, съчетана с музика, сякаш обединяваща най-доброто на всичко направено от тях в онзи момент, превръща “Disintegration” в една нощна приказка, чийто край е отворен.

U2 - “The Joshua Three”
U2 не са сред най-любимите ми групи, но “The Joshua Three” винаги ще е сред най-любимите ми албуми. След като видях “Париж, Тексас”, филмът на Вим Вендерс, превърнал се във вдъхновение за песните тук, погледнах към албума в съвсем различна светлина, а някои от най-красивите моменти в него придобиха още по-голяма сила.

Patrick Wolf - “Wind In The Wires”
Хаосът в дебютния “Lycanthopy” е претворен в почти позитивна хармония във втория албум на Патрик Улф - “Wind In The Wires”. Всеки един албум от Патрик, който е като липсващата връзка между Джъстин Тимбърлейк и Трент Резнър, си заслужава да влезе в тази класация, но избирам този, тъй като песнитe в него са точно като пътешествие, което не знаеш накъде ще те отведе.

Depeche Mode - “Songs Of Faith And Devotion”
Отначало смятах да изиграя хитър номер и да посоча “The Complete Depeche Mode”, бокс-сет съдържащ всичко издавано от DM, но ако трябва да е просто един албум - това ще е “Songs Of Faith And Devotion”. Единици групи са достигали до сътворяване на подобна атмосфера, в която гласът, думите и музиката имат криле. Също така, “Songs Of Faith And Devotion” потвърждава тезата ми, че най-добрите албуми се създават в най-тежките периоди за създателите им.

От класацията изпаднаха няколко албума, които мислех да включа и които също идеално биха се вписали в нея - компилацията “Retro” на New Order, тъй като NO са перфектният painkiller когато “the routine bites hard and ambitions are low”, “Pokito A Poko” на Chambao, “Songs Of Love and Hate” на Ленърд Коен, “Brilliant Trees” на Дейвид Силвиън, който слушам в момента и много други.

[noir desir - ernestine]
[иън макюън - amsterdam]

Студеният нощен вятър пронизва тялото през тънките дрехи, но не усещам, защото премислям всичко, което ще трябва да забравя. Напоследък възобнових разходките от училище до вкъщи, което е един особено приятен начин да усетиш пролетта, най-вече когато нещо в теб те дърпа обратно при зимата, нейните обещания и равносметки. Докато вървя неподредените мисли привикват спомени за разговори, които ми липсват. Чудя се дали да набера цифрите, които биха могли да ги съживят, но може би отново уговорките ще завършат с любимата ми дума - “евентуално”. Жалко, че не я използват по-често в поезията, малко са думите, които носят толкова много значения в едно.

Да искаш да си част от нещо, което вече не съществува, е изгубена кауза. Ще си поема въздух и ще се гмурна по-надълбоко.

“Si tu cherches un abri
Inaccessible
Dis toi qu’il n’est pas loin et qu’on y brille…”


В текстовете си Бернард Съмнър (ex-New Order) винаги е бил като дете, което тепърва открива цветовете на света, който дотогава е гледал в черно-бяло. Но погледът на Трент Резнър винаги е бил като обектива на Антон Корбейн и прозата на Кафка.

Новият албум на Nine Inch Nails “Ghost І-ІV”, съдържащ 36 инструментала, записани по почти ’stream-of-consciousness’ начин, e нетипичен проект за групата именно заради по-различната му емоционална насока. Разбира се, има ги мрачните мелодии, някои от които съдържат директни препратки към различните периоди на NIИ, индъстриъл агресията, която присъства неизменно във всеки един албум, но и моменти, които биха се вписали и сред песни на Massive Attack, Recoil, (с малко фантазия) и Sigur Ros. “Ghost І-ІV” е идеалният саундтрак към дъждовния следобед, когато вървиш по улиците и се спираш, хвърляш поглед към сградите зад теб и си задаваш въпросът, който си си задавал до болка. Музика за мислите, които не искаш да изричеш и ти е по-лесно да ги изпишеш, нарисуваш или изсвириш.

Този албум в никакъв случай не е най-доброто от Nine Inch Nails, нито пренася музиката им в радикално нова насока, но описва без думи всичко, което ме заобикаля днес. Можете да чуете, изтеглите или купите албума тук