Написано в един слънчев следобед. През последните месеци пиша напълно в проза, като от идеята се родиха над 10 къси разказа, това е един от тях.
Новината, че Бог си е тръгнал не изненада никого, но потресе всеки. Вярващите се бяха заключили в къщите си като останали без водач ранени войници в окоп, които вече усещат края във въздуха и въпреки че не чуват стъпки отвън, знаят, че хищниците и враговете са някъде наоколо. Беше настъпил хаос сред хората и борещите се помежду си вътрешни и външни гласове, провокиращи изливането на литри безсмислени думи. Повечето се чувстваха като на погребение на близък роднина, който винаги е бил сприхав, стиснат и нежелан гост на масата, но без когото все пак нещо липсва и то е болезнено неизразимо. Забелязваше се онзи шок, който те оставя толкова безмълвен, че не можеш да направиш нищо друго, освен да се усмихнеш, а траурът беше примесен с особено чувство за вина.
Все пак малко бяха онези, които имаха инстинктите да усетят присъствието му и да повярват съществуването му, а тези, които бяха твърдо убедени, просто нямаха смелостта да се усъмнят или дори да допуснат, че нещо не е наред. Някои медии излязоха със заглавия “Какво стана?”, “Какво е?”, “Кога ще свърши?”, а написалият с големи черни букви “Какво направихме?” на чисто бяла страница, спечели овациите, които вече никой не искаше, тъй като желанието си беше отишло. Никой нищо не искаше, тъй като всеки бе осъзнал, че всяко негово желание се е превърнало в плевел под градината му. По улиците се забелязваха побелели хора с трескав поглед, които крещяха нещо за края на света, но дори и те се успокоиха и мирно се прибраха по домовете си, когато разбраха, че вътрешно наистина желаят всичко да приключи.
Докато пиша това усещам, че не мога да си спомня как всъщност разбрахме, че Бог ни напусна. Сякаш всички се събудихме изведнъж и осъзнахме, че нещо липсва, нещо в нас е толкова празно, че зее вътре в телата ни. А когато няма дори утайка на дъното, се обръщаме към корените, към изначалните мъдрости, към общоприетото.
Панически потърсих Библията из прашния рафт. Отворих я с треперещи пръсти и когато видях, че всички думи са изрити, почувствах успокоение. Прехвърлих съвършено белите страници и се усмихнах. Повече нямаше кого да разочароваме. Върнах се в леглото, погледнах за последен път към слънцето, отгърнах първата страница и написах следващите редове.
) ще излезе наяве. И трябва да бъде, защото имам нужда да се освободя от това час по-скоро, за да започна следващото.
